Изкачих след нея три стъпала и в коридора минахме покрай две затворени врати. Третата от дясната ми страна се оказа отворена и прислужницата с жест ми посочи да вляза там. Пристъпих и спрях на прага.
Като всички библиотеки, и тази беше пълна с книги. Освен това имаше три пейзажа, единият от тях на морско крайбрежие. Подът беше покрит с плътен зелен килим. Край огромното бюро стоеше голям глобус, обърнат с Африка към мен, а зад него от край до край по цялата стена се простираше прозорец с осем крила. Но никое от тези неща не ме бе накарало да спра.
Жената зад бюрото беше облечена в синьозелена рокля с V-образно деколте и широка яка, имаше дълга коса и бретон, чийто цвят бе кръстоска между облаци по време на залез и най-външния край на пламък от свещ в иначе тъмна стая, при това естествен, както някакси знаех, а очите й зад очилата, които мисля, че не й бяха нужни, грееха сини като езерото Ери в три часа в безоблачен летен следобед. Нюансът на сдържаната й усмивка отговаряше на косата й. Но никое от тези неща не ме бе накарало да спра.
Отнякъде я познавах, макар че не можех да се сетя откъде.
Пристъпих напред, също леко усмихнат.
— Здравей — казах аз.
— Седни, ако обичаш — покани ме тя и посочи един стол с висока облегалка и широки подлакътници, тумбест и оранжев, съвсем леко наклонен точно под ъгъла, в който обичах да се изтягам.
Послушах я, докато тя ме изучаваше.
— Радвам се да те видя отново тук и във форма.
— Аз също. Как я караш?
— Добре, благодаря. Трябва да отбележа, че не очаквах да те видя тук.
— Знам — излъгах аз, — но ето че дойдох, за да ти благодаря за сестринската добрина и загриженост.
Позволих в думите ми да се промъкне съвсем лека нотка на ирония, просто колкото да видя реакцията й.
В този момент в стаята влезе огромно куче — ирландски вълкодав — и се сви на кълбо пред бюрото. Последва го още едно, което два пъти обиколи глобуса, преди също да легне.
— Е — върна ми иронията тя, — това беше най-малкото, което можех да направя за теб. Трябвало е да караш по-внимателно.
— За в бъдеще ще взимам най-сериозни предпазни мерки, обещавам. — Не знаех каква игра играя, но тъй като тя не знаеше, че аз не знам, реших да продължавам, докато успея да измъкна колкото е възможно повече информация. — Предположих, че ще ти е интересно да видиш в каква форма съм, затова дойдох да ти се покажа.
— Така си е — отвърна тя. — Ял ли си?
— Лек обяд, преди няколко часа.
Жената позвъни на прислужницата и поръча храна. После пак се обърна към мен:
— Допусках, че може сам да си тръгнеш от „Гринуд“, щом си в състояние. Не мислех, че ще е толкова скоро, обаче, и не очаквах да дойдеш тук.
— Знам — рекох. — Затова и го направих.
Предложи ми цигара и аз я приех, запалих нейната, после и моята.
— Винаги си бил непредсказуем — заключи накрая тя. — Но докато в миналото това често ти е помагало, сега на твое място не бих разчитала на същото.
— Какво искаш да кажеш?
— Залозите са прекалено високи за блъфиране, а мисля, че именно това се опитваш да направиш, като се появяваш тук по този начин. Винаги съм се възхищавала на смелостта ти, Коруин, но не ставай глупак. Знаеш съотношението на силите.
Коруин? Отбележи го някъде, под „Кори“.
— Може и да не го знам — вметнах аз. — Не забравяй, че прекарах известно време в сън.
— Искаш да кажеш, че не си бил във връзка с никого?
— Не съм разполагал с такава възможност, откакто се събудих.
Тя наклони глава на една страна и присви чудесните си очи.
— Странно, но знае ли човек. Допускам, че е възможно. Не е изключено точно това да имаш предвид. За теб не е изключено. Засега ще приема твоята версия. В такъв случай може да се окаже, че си избрал умен и безопасен подход. Нека да помисля над това.
Аз дръпнах от цигарата си с надежда да каже още нещо. Но тя замълча, затова реших да се възползвам от преимуществото, което ми се струваше, че съм постигнал в тази игра, която не разбирах, с играчи, които не познавах, при залози, за които нямах понятие.
— Фактът, че съм тук, говори нещо — подхвърлих аз.
— Да — съгласи се тя. — Знам. Но ти си умен, така че той може да означава повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Ще изчакаме и ще видим.
Ще изчакаме какво? Ще видим какво? Нещо?
Тогава пристигнаха пържолите и каната с бира и временно бях освободен от необходимостта да правя загадъчни и общи изявления, които тя да възприема като хитри или предпазливи. Пържолата ми беше хубава, розова и сочна и аз лакомо разкъсах със зъби пресния хляб, с хрупкава коричка и жадно отпих от бирата. Тя се засмя, като ме погледна и се зае да реже мънички парченца от собствената си пържола.