— Обичам удоволствието, с което се хвърляш в живота, Коруин. Това е една от причините, поради които не бих искала да се разделиш с него.
— Аз също — измърморих.
Докато ядях, в главата ми нахлу спомен за нея. Видях я в дълга рокля с голямо деколте, зелена като зеления цвят на морето. Наоколо се носеше музика, танцуваха хора, зад нас шумяха гласове. Аз бях облечен в черно и сребърно и… Видението изчезна. Но то беше реална частица от моята памет, сигурен бях; и вътрешно се проклинах, че не мога да си го спомня в неговата цялост. Какво ми бе казвала тя, в нейното зелено, на мен, в моето черно и сребърно, през онази нощ, сред музиката, танците и гласовете?
Сипах и на двама ни още бира от каната и реших да изпробвам видението.
— Спомням си една нощ — започнах аз, — когато ти беше цялата в зелено, а аз носех моите цветове. Колко прекрасно изглеждаше всичко тогава… и музиката…
Лицето й доби леко замечтан вид, страните й порозовяха.
— Да — рече тя. — Хубави времена бяха… Наистина ли не си говорил с никого?
— Честна дума — заклех се аз, каквато и стойност да имаше това.
— Нещата много са се влошили — обясни тя, — а из Сенките има повече ужаси, отколкото някой бе предполагал…
— И…? — настоях аз.
— Той все още има проблеми — завърши тя.
— Оо.
— Да — продължи. — И ще иска да знае къде си.
— Точно тук — казах.
— Имаш предвид…?
— Засега — допълних аз, може би прекалено бързо, защото очите й се разшириха твърде много, — тъй като още не познавам изцяло състоянието на нещата. — Каквото и да означаваше това.
— Оо.
Довършихме пържолите и бирата си и хвърлихме двата кокала на кучетата.
После си сипахме по малко кафе и аз започнах да изпитвам известни братски чувства, но ги подтиснах. Попитах:
— Ами другите?
Това можеше да означава всичко, но звучеше безопасно.
За миг се изплаших, че ще ме попита какво имам предвид. Тя, обаче, се облегна назад, погледна към тавана и каза:
— Както винаги. Не се чува нищо ново. Може би твоето поведение сега е най-разумното. На мен самата ми харесва тук. Но как би могъл човек да забрави… блясъка?
Сведох очи, защото не бях сигурен какво трябва да изразяват.
— Невъзможно е — потвърдих. — Това никога не се забравя.
Последва дълго, неловко мълчание, след което тя попита:
— Мразиш ли ме?
— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Как бих могъл… като се вземе всичко предвид?
Изглежда й стана приятно и лека усмивка разкри зъбите й, които бяха много бели.
— Радвам се и ти благодаря. Не може да се отрече, че си джентълмен.
Кимнах и учтиво се усмихнах.
— Ще ме накараш да се възгордея.
— Едва ли, като се вземе всичко предвид.
И аз се почувствах неудобно.
Гневът не ме напускаше и се запитах дали тя знаеше към кого трябваше да го насоча. Имах чувството, че знаеше. Преборих се с желанието да й задам въпроса направо, като едвам успях да го подтисна.
— Е, какво предлагаш да се направи? — попита накрая тя и аз спонтанно отговорих:
— Знам, разбира се, че ми нямаш доверие…
— Как бихме могли да ти имаме доверие?
Обърнах си внимание да запомня множественото число.
— Добре тогава. За момента съм склонен да се поставя под твой надзор. Ще се радвам да остана тук, където ще можеш да ме държиш под око.
— А след това?
— След това ли? Ще видим.
— Умно — рече тя. — Много умно. Поставяш ме в неловко положение. — (Бях казал това, защото нямах къде другаде да отида, а придобитите ми с изнудване пари нямаше да стигнат за кой знае колко дълго.) — Да, разбира се, че можеш да останеш. Но нека да те предупредя — и при тези думи тя докосна предмета, който бях сметнал за някакъв вид медальон, окачен на верижка на врата й, — това е ултразвукова свирка за кучета. Донер и Блицен, които са тук, имат още четирима братя и всички те са обучени да ме пазят от лоши хора и да отговарят на изсвирването ми. Така че не тръгвай да ходиш на места, където присъствието ти не е желано. Едно, две захапвания и дори ти ще бъдеш повален от тях. Както ти е известно, благодарение на тяхната порода не са останали никакви вълци в Ирландия.
— Известно ми е — отвърнах аз, осъзнавайки, че наистина е така.
— Да — продължи тя, — на Ерик ще му хареса, че си мой гост. По всяка вероятност ще те остави на мира, а ти точно това искаш, n’est-ce-pas?
— Oui — казах аз.
Ерик! Това ми говореше нещо! Бях познавал Ерик и по някакъв начин беше много важно, че го бях познавал. Не наскоро. Но този Ерик, който бях познавал, все още се намираше някъде наоколо и това беше важно.
Защо?