Титъс легна върху нея и потъна в плътта й колкото можеше по-бързо, за да изтрие всички останали съмнения.
Фейт затвори очи и започна да издава съответните звуци, копнеейки на мястото на Титъс Филдинг да е Камерън Бюканън, който бе яздил между краката й с мощното си оръжие, като се бе потапял и изплувал от тялото й. Той знаеше как да го прави. А единственото, което този урод тук успяваше да направи преди да се отпусне отгоре й изтощен, бяха само няколко изсумтявания и един-два тласъка.
Само след няколко мига той захърка отвратително. Фейт се изплъзна изпод тялото му. Титъс никога вече нямаше дори да я зърне.
Тя го изгледа презрително, наля си още една чаша бренди и я вдигна в безгласна наздравица: «За Камерън Бюканън, звяра, който създадох аз, звяра, който ще унищожа!»
Част втора
Нежен като лунен лъч
Глава двайсет и първа
Мариса не можеше да се съсредоточи: убоде се със сребърната игла за втори път през последните десет минути. Остави ръкоделието настрани, стана от удобния си стол и пъхна наранения пръст в устата си.
Разходи се из малката стая. Тук бе нейното светилище, единственото място, където можеше наистина да остане сама, когато имаше нужда от това.
Или поне така беше преди.
Дори и тук, сама, в мислите си тя бе обградена от хора, и особено един човек тормозеше ума й. Толкова много неща се бяха случили през седмиците след тяхното пристигане в новопостроения Фиц Хол, разположен в красивата долина на река Ус.
Между нея и Камерън се бяха установили ледено любезни резервирани отношения. Това бе нейно дело, призна пред себе си тя. Бе отвърнала на резервираността на съпруга си с любезност и спокойствие, заклевайки се да го накара да забрави другата жена. Сега вече вярваше в непрекъснатите забележки на баба си за горещата кръв на рода Фицджералд. Само от нея зависеше да накара Камерън никога да не съжалява, че се е съгласил да се ожени за нея. Тя трябваше да вярва, че е в състояние постепенно да спечели любовта му.
Не можеше да забрави как се бе чувствала с него, как бе сляла тялото си с неговото. Именно този спомен, заедно със студенината на Кам след това, бе постоянно в ума й. Погледът й го търсеше, питайки го мислено «защо», тъй като устните й не можеха да произнесат въпроса. Дори да бе прочел безгласното послание в очите й, той го бе оставил без отговор, преструвайки се, че между тях не се е променило нищо. А не беше така.
Изглежда, нещата се променяха и за братовчедка й и Джейми Ковингтън. Мариса се радваше на новопоявилия се блясък в златистокафявите очи на Браяна — поглед, изпълнен с топлота, която излъчваше някаква меланхолия винаги, щом Браяна бе с Джейми. Браяна се смееше повече. В гардероба й започнаха да се промъкват и други цветове освен траурните. Точно този ден тя дори се бе съгласила да излезе на езда сама с Джейми.
Мариса харесваше Джейми Ковингтън. Той беше интелигентен, имаше добри обноски и достойнство, което внушаваше спокойствие.
В този миг обаче Мариса чувстваше всичко друго, но не и спокойствие. Тя бе неспокойна, прекалено неспокойна, за да седи тук и да бродира. Една разходка из имението би й се отразила по-добре, отколкото да остане затворена и в уединение.
Само след няколко мига Мариса вече се наслаждаваше на топлото слънце навън. Запъти се към доскоро занемарената ябълкова градина. Внезапно усети, че настръхва. Спря и вдигна очи към прозорците на горния етаж.
Някой се взираше в нея. Тя разпозна тъмно-златистата коса и черната превръзка на окото и усети, че сърцето й започва да бие по-силно.
— Камерън!
Дори само прошепнато, името му изпълни целия свят.
Кам наблюдаваше как Мариса бавно слиза по тухлените стъпала, водещи към овошките в градината. Неговите овошки и градина. Всяка педя земя, всяко семе и фиданка, всяка овца и крава, всичко беше негово, подарено му от нея. Тук, във Фиц Хол, той наистина бе господар, а не просто съпруг. Според английските закони и повелята на краля той бе граф Деран, с всички произхождащи от това привилегии. Но този дом бе негов единствено по нейна воля.
Той обгърна с поглед голямата стая. Шотландското одеяло лежеше върху широкото легло от тежко орехово дърво. Когато бе отпътувал с краля в изгнание, му се бе наложило да остави в Шотландия някои неща, които ценеше. Широкия двуостър шотландски меч, подарък от баща му по случай шестнайсетия му рожден ден; ореховото ковчеже за писма с неговите инициали от по-големия му брат Кенет; изработената от кехлибар и злато игла, подарък от Дънкан; златната брошка, която бе направил преди години по античен образец и която бе предназначена единствено за неговата съпруга; отвътре пишеше на келтски: «Моето си е мое».