Неговата съпруга.
Неговата жена.
Неговата любов.
Кам отключи малкото чекмедже на писалището и извади скритата там панделка за коса от синьо кадифе. Потърка я между палеца и показалеца си. Мариса го объркваше. Той се бе отдръпнал от нея по-рано, отколкото трябваше, като ограничи контактите между двама им, макар това да бе почти невъзможно по време на пътуването им от Дорсет до Фиц Хол. Прекараните заедно дни бяха особено болезнени, защото копнееше да я докосва, да споделя с нея най-съкровените си мисли. Вместо това държеше езика здраво зад зъбите си и скъпеше думите си.
Върна се при прозореца и проследи с поглед как тя се отдалечава. Мариса бе красива — толкова жизнена, с толкова съвършено тяло, все още приковано към мъж, който не я заслужаваше. Но не можеше да я напусне, макар че това бавно мъчение го убиваше ден след ден. Гордостта му бе силна, дори повече от волята му.
Любовта му обаче бе още по-силна.
Браяна бе щастлива, че прие предложението на Джейми да пояздят из имението. Бяха отминали руините на стария замък, разположен на около миля от новия дом. Замъкът бе подложен на оръдеен обстрел по време на гражданската война и от него не бе останало нищо, с изключение на няколко безредно пръснати купчини камъни. Един от братовчедите й, братът на Мариса, бе загинал тук, защитавайки родния си дом. По пътя от Фиц Хол бяха видели и руините на друга роялистка крепост, замъка Гудрич, бившия дом на Толбътови, графовете на Шрусбъри. И него Републиката бе превърнала в развалини. Също като стария Фиц Хол той бе паметник на роялистката кауза, някога сигурен бастион срещу уелските конници.
Лъкатушещият път ги преведе през обширни равнини и хълмове. Говеда и овце пасяха мирно там, където доскоро армиите бяха сеели смърт и разрушение. Тази земя бе в кръвта на братовчедка й, Браяна го знаеше. Тя се намираше недалеч от Уелс, където някога общият им прадядо бе пресичал границата и бе ухажвал английската си любима.
Яздеха в спокойно мълчание, от време на време минаваха покрай селяни, които работеха на полето. Джейми пое по-една пътека, която постепенно ги изведе до уединено поточе, приток на река Ус. Спряха да напоят конете.
Джейми скочи от жребеца си и помогна на Браяна да слезе. За първи път от нощта на бала оставаха сами. Докато сваляше стройното й тяло от седлото, Джейми срещна очите й.
Тя първа отмести поглед, стъпи на земята и тръгна към потока. Свали ръкавиците си и се наведе, загреба с шепи и отпи от ледената вода.
Джейми я гледаше, застанал само на две крачки от нея. Тя бе като сърна на горска поляна, готова да избяга.
— Миледи — започна той и пристъпи към нея.
Браяна се изправи бързо, очите й се разшириха от страх.
— Трябва да се връщаме — каза тя и сведе очи.
Джейми я хвана за китката.
— Не — каза той твърдо. — Не трябва.
— Моля ви — рече Браяна, — пуснете ме.
— Не мога — каза Джейми, без да пуска ръката й.
— Трябва — умоляваше го тя.
— Ако го направя, ще ми обещаете ли да ме изслушате?
Браяна обмисли молбата му за миг. Не можеше да избяга от него, знаеше това, и страхът от мъжкия му гняв при евентуалния й отказ я накара да вземе решение.
— Имате думата ми — съгласи се тя.
— В такъв случай нека поседнем — предложи той и я поведе към един голям дъб.
Браяна седна в гъстата трева, като разпростря полите около себе си, стисна ръце в скута си и сведе очи.
Джейми усещаше, че тя ужасно се бои от него, макар и да не можеше да открие причината за това. Искаше само да й обясни какво чувства.
Очите им се срещнаха и той онемя.
Страхът на Браяна се разпръсна, когато видя колебанието и липсата на увереност в кафявите му очи. Тя се отпусна, защото разбра, че Джейми няма да я нарани.
— Какво искате да ми кажете?
Джейми коленичи пред нея и хвана едната й ръка. Пое дълбоко въздух и заговори преди куражът му да го е напуснал.
— Моля ви да станете моя съпруга.
— Съпруга? — възкликна Браяна.
— Да — потвърди Джейми. — Зная, изключително дръзко е от моя страна дори да мисля, че дама с вашия произход и възпитание би избрала мъж като мен, но — той повдигна брадичката й, тъй че да може да я гледа в очите, докато се изповядва, — аз ви обичам.