Той се възбуди.
— Харесва ли ви дрехата ми? — попита го дрезгаво Мариса и тръгна към него. Стъпките на обутите й в пантофки крака прозвучаха тихо по дървения под.
— Никога не съм виждал подобно нещо — призна Кам. — Много е особена. — «Примамваща, караща мъжа да копнее да я докосне» — прибави той мислено. Ако не я познаваше, щеше да си помисли, че се опитва да го съблазни.
— От Изтока е, нарича се кафтан — обясни тя.
— Откъде го намерихте?
Мариса го погледна иронично.
— Семейство Фицджералд притежава търговски кораби, не помните ли? Тази дреха е от едно пътуване преди много години. Докато бяхме в Дорсет, баба ми я намерила прибрана в някакъв куфар. Помислила си, че може да ми хареса. И наистина е така — рече Мариса и се обърна бавно, така че роклята заплува около нея като зелен облак. — Като я нося, мога да се мисля за някаква любима наложница, повикана да достави удоволствие на господаря си.
«Само да беше!» — помисли си Кам. Кръвта кипеше във вените му. Ако Мариса беше наложница, той щеше да смъкне роклята от тялото й и да разкрие богатото съкровище, лежащо под нея. И умът, и тялото му си спомняха нейната топла плът, долепена до ръката и устните му. Ушите му помнеха нежните й стонове и викове на удоволствие, когато заедно преживяваха бурята на споделения си триумф.
— Струва ми се, че и вие носите нещо различно, милорд — забеляза Мариса, подавайки на Кам фино изработения сребърен бокал с вино. Беше виждала подобни дрехи, когато като дете бе посетила Шотландия — в Англия не се носеха. Съпругът й бе облечен с обикновена чиста бяла ленена риза, в която нямаше нищо странно. Различното бе в това, което носеше вместо брич и чорапи — пристегната с колан на кръста поличка, която стигаше до над коляното. Мариса позна шарките на вълнения плат: Кам й бе обяснил, че това е родовото им каре. Мускулестите му прасци бяха обути във въглищно-сиви вълнени чорапи с черни ивици. На краката си носеше черни обувки с ниски токове — по-ниски, отколкото бе прието да се носят в кралския двор.
Кам взе от ръката й украсения с келтски мотиви бокал и пръстите им се докоснаха за миг. Той почувства вълнение, а по бързо извърнатите й очи можеше да каже същото и за нея. Виното, изпито от устните й, би било най-сладкото на света, помисли си той, а виното, изпито измежду гърдите и бедрата й — най-опияняващото.
Мариса усети как я облива топлина. Езерно-синьото му око я изгаряше. Зърната на гърдите й набъбнаха и тя усети влажната топлина в слабините си.
Мариса за миг се обърна с гръб към него. Трябваше да овладее чувствата си. Трябваше да остане спокойна, заради успеха на собствения си план.
— Дрехата ви е шотландска, нали? — попита тя, сядайки на масата. — Седнете, моля. — Правеше всичко възможно, за да бъде гостоприемна. Дрехите му някак го променяха. Той изглеждаше по-спокоен и в същото време по-далечен.
— Да, подарък е от баща ми. — Камерън мина през стаята, седна на ниския стол и се огледа. — Къде е Лайънхарт? — Бе свикнал да вижда котето, където и да беше Мариса.
— Занесох го горе в детската стая. Помислих си, че може би на Елзбет ще й хареса да си поиграе. Може да разсее страха й от това, че е в нов дом. Животното напомня че макар и някои неща да се променят, други си остават същите независимо къде живее човек.
Кам бе трогнат от грижата на Мариса към чувствата на дъщеря му.
— Имах намерение да ви разкажа за момиченцето — започна той.
— Това няма значение — увери го Мариса.
— Напротив, има — подчерта Кам. — Аз обичам малката си дъщеричка.
— А очевидно и тя ви обича — забеляза Мариса. — Тя ми показа един сребърен медальон. Вътре беше вашият миниатюрен портрет. Тя ми го посочи гордо и каза: «Това е моят баща».
— Наистина ли?
Мариса долови копнежа в гласа му, потребността да повярва, че е обичан.
— Наистина. Елзбет бе много щастлива, че вече ще бъде с вас. — Мариса отпи от виното. Кога ли и Камерън щеше да направи същото? Планът й зависеше от това. — Тя дори ме попита дали ще остане тук с вас, или ще трябва да се върне със семейството ви.
— И какво й отговорихте? — попита спокойно Кам, отпивайки голяма глътка вино: опитваше се да се престори на безразличен към отговора й.
— Че е добре дошла и искам да остане да живее с нас. Нали това бихте желали и вие?
Кам сведе поглед към масата.
— Много великодушно от ваша страна.
— Глупости — възпротиви се Мариса. — Тя ви е дъщеря, Камерън. Майка ви ми каза, ме майката на Елзбет е поминала при раждането. Мога ли да я направя сираче за втори път, като я откъсна от собствения й баща?