— Тя е незаконородена — призна той. — Не бях женен за майка й.
— За мен това няма знамение.
— Благодаря ви — рече просто Кам.
— Винаги съм искала да имам деца, милорд — каза тя и свали ленената салфетка от подноса, върху който беше натрупано всевъзможно студено печено месо — пилешко, гъше, еленово и шунка. Друго, по-малко блюдо бе пълно с пушена сьомга, а трето — със смокини, фурми и ябълки. — Заповядайте, вземете си — нежно го покани тя и си отряза резен сирене. После с преднамерено спокойствие продължи: — Когато излизах от стаята й, Елзбет ме попита дали може да ме нарича «мамо».
— А вие какво й казахте? — Кам с мъка овладя вълнението си. Боеше се да разкрие колко много означава отговорът й за него.
— Отговорих, че за мен ще е чест да ме нарича така, както и аз да я наричам «дъще». — Зелените очи на Мариса се впиха в лицето му. — Имам ли вашето одобрение?
Чувствените устни на Кам се извиха в усмивка.
— Би ми доставило огромно удоволствие.
— Тогава отлично.
Той я гледаше, окъпана в светлината на свещите. През изминалите няколко седмици те се бяха отчуждили един от друг, а сетне, тази вечер, тя му бе изпратила покана да вечерят заедно сами. Защо ли? И защо се бе облякла така, че да съблазни всеки мъж, и най-вече него, свръх мяра?
Мариса забеляза, че Кам вдигна ръка, за да скрие прозявката си. Изглежда, билките за сън във виното му започваха да действат. Те нямаше да му сторят нищо лошо: просто щеше да заспи, може би за около час. Достатъчно, та тя да направи онова, което възнамеряваше. А и колко я улесняваше съпругът й с избора си на дрехи тази вечер.
Кам се прозя отново.
— Простете ми, моля — рече той, без да разбира защо внезапно се е почувствал толкова уморен.
— Колко ще останат майка ви и баща ви при нас? — попита го Мариса, скривайки вълнението си, че планът й започва да действа.
— Не зная със сигурност — промърмори той и главата му клюмна. Той рязко се изправи. За Бога, какво ставаше с него? Не се бе чувствал уморен преди да влезе в стаята и преди видът на прелестната му съпруга, облечена в рокля, която подчертаваше тънкия й кръст, високите й гърди и закръглените й бедра, да възбуди собственото му тяло.
— Не ядете нищо, милорд. Не ви ли харесва? Да изпратя ли за нещо друго? Кажете ми какво желаете и ще го имате.
Кам чу гласа й сякаш отдалеч. Единственото, което желаеше, бе самата нея, да я има в прегръдките си, нейното великодушно и любящо сърце да го обича. Но вече се бе уморил от безнадеждните си копнежи. Тя би била като всички останали и нямаше желание да прегърне истината за неговата грозота.
«И все пак — шепнеше му някакъв вътрешен глас, — твоята дъщеря те обича.»
«Това е различно — оспори безгласно той, — тя е плът от моята плът.»
И отново се обади спокойният глас: «Такава беше и майка ти. Това не доказва нищо.»
Кам насочи вниманието си към жена си, която седеше на масата срещу него. Мариса бе обещание за живот и за надежда. Защото в нея го привличаше нещо повече от несъмнената красота на тялото й; привличаше го красотата на душата й, силата на нейната цел, верността й към близките й и към нейния крал. Тя бе всичко, за което той никога не бе знаел, че копнее, и всичко, което се съмняваше, че би могъл да притежава.
Чувствайки главата си силно натежала, Кам реши, че е най-добре да си тръгне, колкото и да му се искаше да остане. Този миг бе прекалено ценен, за да го прахоса. Той се изправи на крака и стаята мигновено потъмня.
— Камерън! — извика Мариса и се хвърли към него. Ръцете й го прегърнаха, за да не падне. — Нека ви помогна — настоя тя и го поведе към леглото.
— Не — възпротиви се той, — мога да ходя. — Мразеше да се чувства безпомощен пред нея, сякаш бе инвалид. Премига. Ръката му я обгърна, за да се опре на нея, лявата му длан допря за миг гърдите й. Какво ставаше? Едва ли бе толкова уморен. Виното? Невъзможно. Главата му винаги бе носила на пиене. А освен това бе изпил само една чаша, както и Мариса. Усети дебелия дюшек под тялото си.
— В… моята стая — успя да каже той. Гласът му отслабваше все повече и повече.
— Успокойте се, милорд. — Гласът на Мариса достигаше до него от някаква огромна далечина. — Трябва да си починете. — Тя го побутна нежно по гърдите, за да се отпусне назад, върху дебелите възглавници. Около главата му се носеше аромат на рози; бе загубил битката да остане буден.
Мариса изчака няколко минути, наблюдавайки дълбокото, спокойно дишане на съпруга си, после се наведе и докосна рамото му.
— Камерън — повика го тя. Той не отговори и тя разбра, че е заспал дълбоко. Дясната страна на лицето му почиваше върху възглавницата. «Прилича на ангел!» — помисли си тя и се наведе, за да свали обувките от краката му. Гъстите златисти мигли на лявото му око докосваха страната му.