— По дяволите, недейте!
Мариса забеляза разкъсаната плът от дясната страна на гърдите му. Дъхът й секна, тя притисна ръка към устните си.
— Достатъчно ли видяхте? — запита я той с леден глас.
Мариса докосна белега.
— Това е знак за доблест, милорд, защото е спечелен в служба на краля.
— Това е знак за глупост, защото спах с жената, с която не трябваше — заяви той, — и я подцених.
— Всички допускаме грешки, Камерън — каза Мариса. — Вярвайте ми.
— Зная кое е най-добре…
— Престанете! — настоя Мариса.
— Не — отвърна той, — вие престанете. — Искаше да я вразуми преди да е станало твърде късно и да е стигнала до точка, от която връщане назад няма. — Иначе ще съжалявате. Послушайте ме.
— Как смеете да се отнасяте с мен като с дете, което не може да мисли самостоятелно? — възмути се тя. — Зная какво искам и кого обичам — вас!
— Обичате ме? — попита той. Страстните думи на жена му го смаяха. Мили Боже, щеше да стане още по-трудно, когато го отблъснеше такъв, какъвто беше.
— Да, обичам ви — отвърна тя нежно. Гневното й избухване бе преминало. Единственото, което искаше, бе да му докаже истината на думите си. Ръцете й разкопчаха плоската сребърна тока на широкия кожен колан.
— Заклевам ви! — извика Кам.
Мариса не му обърна внимание и продължи да сваля полата му, сякаш разопаковаше скъпоценно бижу.
Кам затвори окото си. Не искаше да гледа лицето й, когато тя види и останалите свидетелства за обезобразяването му.
Кам нямаше нищо под поличката.
Белези кръстосваха десния му крак; голяма рана започваше от плоския му корем и се плъзваше надолу към златистите косми около члена му, който се бе изправил в гордо непокорство. Сърцето на Мариса се изпълни с ужас и болка.
Кам усети как сълзите й капят по кожата му. Жалост. За нея той бе създание, предизвикващо жалост. Нещо много по-малко от мъж.
Окото му се разтвори, когато устните й го докоснаха, леко като перце, а косата й се разпръсна по корема и между краката му.
Мариса не можеше да измисли друг начин, за да покаже на Камерън, че мракът за него е свършил. Че сега има човек, с когото да сподели светлината. Не й трябваше смелост, за да го целува там, където не бе мислила, че може да докосне с уста, преди да прочете книгата; единственото, от което се нуждаеше, бе вярата, че нейната любов може да го излекува.
Нежните й целувки бяха като лек ветрец в летен ден, успокоителен балсам, който като с магия изтриваше белезите, нанесени на разкъсаната му плът. Дългата й коса докосваше кожата му като копринените шалчета, с които бе завързан.
Мариса усети тръпката, преминала по цялото му тяло, докато го целуваше. Насърчена, тя продължи пътуването си нагоре, по стегнатия му стомах, по ивицата косми, която водеше към широките му гърди. Прокарваше пръсти през златистата гора, докато стигна до едното зърно на гърдите му. Езикът й го облиза така, както той бе правил с нея.
Той пое шумно въздух и тя се усмихна разбиращо.
— Харесва ли ви така? — попита го тя; бе сигурна за отговора, но все пак искаше да чуе потвърждението му.
— Да, харесва ми — отговори Кам с дрезгав от вълнение глас. Не можеше да повярва, че тя прави това с него. Наслада изпълни тялото му до невероятна степен, сякаш бе избухнал пожар.
Мариса продължаваше с нежното си насилие, като се местеше все по-нагоре. Устните й проследиха костта на рамото му, като го хапеха лекичко. Шията му се изви и тя продължи пътя си натам, плъзгайки устни по белега, който минаваше през гърлото и страната му.
Мариса поспря за миг на гърдите му; харесваше й да усеща горещата му кожа, мъжката му миризма, реакциите му на нейните действия.
Оставаше да изтрие само още един белег.
Тъмнозлатистата му коса бе гъста и мека. Ръката й се плъзна по вълните и стигна до ширитчето, което придържаше черната му превръзка. Преди той да може да се възпротиви, тя я дръпна и откри окото му.
Кам остана неподвижен, вперил едната си синя зеница в зелените й очи, без да мига. Не можеше да се защити със завързаните си ръце. Сега тя бе открила и последната му тайна.
— Видяхте ли всичко, което искахте да видите?
Мариса втренчи поглед в ужасната рана. Онази кучка съзнателно бе ослепила Кам, обгаряйки плътта му така, че само белези бяха останали от някога синьото око, толкова синьо, колкото и онова, което я наблюдаваше в очакване на реакцията й.
— Виждам само мъжа — отговори Мариса. Думите извираха направо от сърцето й. — Мъжа, който е понесъл огромна болка, мъжа, който притежава повече храброст от цялата кралска армия. Обичам те, Камерън Бюканън — каза тя просто. — Имаш думата на една Фицджералд. — Мариса се наведе и целуна първо сляпото му око, а сетне и чувствената му уста.