Но той с нищо не показа болката, която го пронизваше. Погледна нагоре към голямото, широко стълбище. И като събра сили, каза:
— Госпожо, след вас.
Мариса влезе в стаята, която преди беше спалня на родителите й. Спомените я обгърнаха, нахлуха в душата й. Стойката за бродерия на майка й все още стоеше в ъгъла. Семейният портрет, рисуван още по времето, когато тя беше малко момиче, беше на мястото си над камината. Малко по-нататък бяха окачени двете шпаги, скъпоценно наследство, което се предаваше в семейството от ръка на ръка. Те бяха дар от кралица Елизабет за прадядото на Мариса, Тристам Фицджералд, по случай женитбата му. Мариса се усмихна, припомняйки си семенната история, според която Тристам, граф Деран, спечелил тези шпаги благодарение на силата и умението на собственото си острие, които демонстрирал пред Елизабет.
Леко похъркване я накара да осъзнае, че не е сама. Камериерката й, Чарити, беше заспала дълбоко, свита на един стол. Минаваше полунощ. Момичето вече трябваше да е в леглото си. Мариса също желаеше да е в собственото си легло.
Тя леко побутна девойчето, за да го събуди. Чарити скочи и разтърка очите си, за да прогони съня.
— Простете, миледи.
— Глупости, няма нищо, — отвърна Мариса. — Помогни ми да се съблека и след това можеш да си лягаш.
Чарити развърза корсажа й и свали роклята й, преметна я на облегалката на един стол и се зае да разкопчава корсета. След това дойде ред на няколко ката фусти. Накрая Мариса остана съвсем гола, кожата й настръхна от студа. Чарити протегна към нея нощницата й, но Мариса поклати глава.
— Нямам нужда от това тази нощ — каза тя. — По-добре иди и ми донеси робата, обточена с боброва кожа.
Чарити кимна и отнесе дрехите, докато Мариса сваляше една по една иглите със скъпоценни камъни от косата си, която се разпиля на тежки вълни по гърба й. После разтри главата си, опитвайки се да премахне болката в мускулите на шията си. Взе гребен от тоалетката и го прокара през косите си, като развали безмилостно къдриците, които Чарити бе подреждала часове наред.
Когато приключи с косата си, Мариса си наля чаша греяно вино. Беше поизстинало, но това нямаше значение. Докато отпиваше, тя си мислеше колко много се различава тази нощ от моминските й представи. Никой не изискваше от нея да застане пред мъжа си така, както Бог я беше създал, нямаше нужда да се излага на показ. Нищо не я караше да върши това, освен собствената й решимост да го направи, да му покаже, че тя не се бои от нищо и няма какво да крие. Без значение беше, че липсват свидетели. Той щеше да разбере.
Чарити влезе забързано с робата от фин зелен вълнен плат, обшита с боброви кожи. Разтвори я и Мариса плъзна ръце в ръкавите, облече я и завърза златоткания колан около кръста си. Усещаше меката тъкан върху голото си тяло.
Хрумна й нелепата мисъл какъв ли ще бъде допирът на ръцете му върху плътта й. Нежен и ласкав? Или груб и жесток?
Панически трепет се надигна в гърдите й. Насили се да остане спокойна и освободи Чарити с думите:
— Можеш да си вървиш. Няма да имам повече нужда от теб до сутринта.
Камериерката се запъти към вратата, но внезапно се обърна отново към господарката си.
— Нека Бог ви възнагради с един здрав син, миледи.
«Да — помисли си Мариса. — Един бъдещ граф Деран. Тогава всичко би си струвало.»
Приближи се до по-малката врата, която водеше към спалнята, натисна бравата и отвори. Пристъпи към широкото легло и приседна в долния му край.
Минута по-късно чу звука на обутите в ботуши нозе оттатък. И като събра кураж, Мариса се изправи, за да посрещне законния си съпруг. Разхлаби колана на робата си и я остави да се плъзне по раменете й и да се свлече в стройните й нозе. Кожата й грееше на светлината на свещите.
— Елате, съпруже мой — изрече тя с нежния си глас, протегнала подканващо лявата си ръка, — вашата съпруга очаква благоразположението ви.
Глава трета
По дяволите! Тази кучка му се подиграваше!
Мисълта прониза мозъка на Кам в мига, когато влезе в стаята и чу думите на жена си. За миг те сякаш увиснаха във въздуха, преди да се стоварят върху му, като зрънца сол в отворените рани на сърцето му. «Очаква благоразположението ви.» Фразата извика в паметта му горчиво-сладките спомени за безброй многото жени, които също, преди много време, я бяха изричали.