Ангъс се разсмя от сърце и едрото му тяло се разтресе.
— Сега отлично разбирам избора на краля. Да, момичето ми, вие наистина сте жена за моя син.
— Единствената жена — увери го тя. Мариса изобщо не приемаше изкривената представа за любовта, която се бе наложила в двора. За нея имаше само един мъж и тя не възнамеряваше да го споделя с друга.
— Ще се присъединим ли към останалите долу? — попита тя мило. Внезапно й олекна.
— Не е нужно да ме каните повторно — отвърна Ангъс. — Ваш покорен слуга, графиньо.
Джейми и Браяна очакваха останалите, нетърпеливи да споделят новината. Седнали на осветената маса един до друг, те се държаха за ръце и тихо разговаряха. Лицата им бяха радостно възбудени.
— Днес разговарях с графинята. Тя одобрява женитбата ни.
Браяна стисна ръката на Джейми.
— Знаех го.
— И желае сватбата да бъде тук, във Фиц Хол. Имаш ли някакви възражения?
— Никакви — отвърна Браяна. — Изпратих писмо на брат си, графа на Килрун, за да му съобщя решението си. Помолих го и да ми изпрати онова, което ми принадлежи. — Тя отправи на Джейми любяща усмивка. — Искам да кажа, че къщата ти в Лондон никога вече няма да бъде същата, когато пристигнат куфарите ми.
Джейми погали с пръсти китката й.
— Мога да се справя с няколко рокли, мила.
— Гардеробът ми е доста по-пълен, любов моя.
— Наистина ли? — попита я той. — Колко по-пълен?
— Зестра, достойна за сестрата на Килрун.
Джейми се засмя.
— Аз искам само теб, Браяна, не е нужно нищо друго.
— Но не и за една О’Далей.
Той усети дълбоката гордост в думите на ирландската си годеница. Колкото и да му се искаше да каже на брат й, че може да осигури добър, макар и навярно не разкошен живот на лейди Браяна, Джейми не желаеше да оскърбява семейството й заради нещо, което нямаше особено значение за него.
— Много добре, любов моя, ще приема зестрата ти с признателност.
— Умно решение — каза Мариса, влизайки в стаята с граф Тейрн, следвани от графиня Тейрн и граф Деран.
— Добре ще направите, като поддържате добри отношения с братовчед ми Килрун. Той ще бъде извънредно щедър към сестра си, защото я обича повече от всичко на света.
— Сватба ли ще има? — попита Алана. С няколко кратки изречения тя и Ангъс бяха информирани за предстоящото събитие.
— За нас ще бъде чест, милорд — каза Браяна, — ако приемете да бъдете гости на сватбата ни.
— Досега не съм присъствал на английска сватба — заяви Ангъс.
Браяна се засмя.
— Полуанглийска, ако обичате — рече тя, напомняйки на семейството на Камерън, че тя и Мариса са ирландки и също имат келтска кръв във вените си.
— Имате ли нещо против да удължим престоя си тук, момичето ми? — попита Ангъс, който знаеше от условията на брака на сина си, че Камерън и Мариса споделят отговорностите за управлението на графство Деран. Не искаше да дразни английската си снаха и затова си помисли, че е добре да поиска нейното разрешение. За съвсем кратко време бе обикнал много Мариса, но тъй като англичаните бяха странен народ в неговите представи, той реши поведението му да е сдържано.
Сядайки на масата, Мариса се усмихна мило.
— Не трябва да питате мен, защото цялото имение принадлежи по закон, по английския закон — наблегна на думата тя, — на Камерън. Затова питайте него.
— Цялото ли? — попита Алана сина си.
— Да, майко — отвърна Кам, докато си вземаше парче месо от подноса, който държеше една прислужница. — Къщата и всичко в нея, земите, добитъкът, рентите на арендаторите земеделци, добивите от реколтата. Всичко е мое. Така че — заключи той, — вие и баща ми сте винаги добре дошли и можете да останете във Фин Хол колкото желаете. — Камерън говореше искрено, някаква тежест бе паднала от плещите му.
Той вдигна чашата си.
— Предлагам да пием за бъдещето.
— За бъдещето — отвърнаха всички и вдигнаха бокалите си.
Фейт Белами се промъкваше бавно по задните стълби и не се опитваше да скрие задоволството, изписано на лицето й. Само след няколко минути щеше да изпълни част от плана си за отмъщение на Камерън Бюканън. Преди години бе накърнила проклетата му гордост; сега можеше да го нарани още повече преди да нанесе последния удар. Само той препречваше пътя й към разкошния живот, към който се стремеше и който заслужаваше. Само той препречваше пътя й към истинското щастие.
Само да…
Само да не беше проклет роялист! Само да не бе толкова упорит, когато го разпитваше! Само наистина да се бе оказал истински женкар, какъвто отначало й изглеждаше!
Само да не я бе принудил да го направи! Фейт го мразеше.
Насилваше се да го мрази, защото иначе трябваше да признае факта, че под маската на презрението си към неговото положение, към неговото богатство и позиции, тя го обичаше по свой начин. Никой мъж преди това не я бе възбуждал, дори и само сексуално, като него. Веднъж, един-единствен път се бе усъмнила в себе си. Когато в спалнята й в странноприемницата наетият от нея мъж завърза великолепното голо тяло на Камерън за леглото, тя се запита дали ще може да се справи със задачата си. Когато бе видяла яките му мускули, инструмента за удоволствие, висящ отпуснат между стегнатите му бедра, гъстата му руса коса, красивото му лице, на което би завидял дори и ангел, тя се бе поколебала.
Фактът, че той бе предизвикал у нея съмнение, я разтревожи. В живота й нямаше място за сантиментални глупости. Трябваше да го унищожи, преди той да е унищожил нея.
Да изпрати прелестното му дете в лондонския публичен дом щеше да бъде отлично наказание за безсънните нощи, за болезнените, незадоволени часове на мъчение, които бе принудена да изтърпи.
Само да…
В джоба на сивата си престилка носеше плосък гладък камък, който прилягаше на дланта й и който щеше да използва, за да удари бавачката, останала при детето. Бе разпитала една от прислужниците за красивото момиченце, което бе видяла да играе в градината. Нищо неподозиращата слугиня й бе съобщила, че то е на новия граф и че за него се грижи някаква шотландска бавачка. Каза й и че всичко било с главата надолу поради непрекъснато пристигащите нови хора.
Фейт си помисли, че нейните действия ще объркат нещата още повече.
Тя се промъкна по коридора на горния етаж, като се криеше в сенките, за да не я види някой. От една отворена врата проникваше светлина и падаше върху голия дъсчен под — тук нямаше скъпи килими. Фейт се приближи предпазливо; сърцето й заби ускорено.
Малкото момиченце лежеше заспало. Подобно на малка принцеса, то бе обградено с разкош. Меко легло приютяваше мъничкото телце, ароматни треви освежаваха въздуха в стаята. Котето доволно си играеше в кошничката си с голямо кълбо боядисана прежда. Какъв контраст със собственото й безпризорно детство, когато се бореше за подслон и храна.
— Какво искаш? — попита я младата прислужница Уна и стана от сламеника си.
— Изпратиха ме да те заведа долу — рече Фейт и изруга наум: «Невежа шотландска еретичка!»
— Защо ще пращат тебе? Нали си млекарка? — попита Уна.
Фейт не бе предполагала, че бавачката ще е толкова наблюдателна, че да забележи разликата в дрехите на слугите.
— Извикаха ме в кухнята да помагам тази вечер, ама това не е твоя работа. Да им кажа ли, че няма да дойдеш? — прибави тя нацупено.
Уна се колебаеше. Нещо я безпокоеше, макар че не си даваше сметка точно какво.
— Чакай да погледна детето и идвам — каза тя и се обърна с гръб към Фейт.
Точно това й бе нужно. Фейт извади камъка от престилката и удари слугинята потила. Уна се свлече на пода и от раната й потече кръв.
Фейт прекрачи отпуснатото тяло на бавачката и решително се насочи към спящото дете.