Кендъл се бе погрижил да донесат голямата медна вана. Беше пълна с мляко.
Забелязал фриволния блясък в очите на прислужника си, Кам го освободи със смях.
— Не мисля, че ще ми трябваш повече тази вечер — рече той, докато събличаше черния си кадифен жакет, нито пък утре сутрин. Поне, докато не те повикам. Разбра ли?
— Мисля, че разбрах, ваше благородие — отвърна усмихнат Кендъл.
И точно когато отвори вратата, за да си тръгне, и двамата чуха писъка.
— Мариса! — извика Кам, втурвайки се край стреснатия Кендъл. Ужасна болка раздираше крака му, докато тичаше по коридора и се качваше по стълбите към детската стая, но той не й обръщаше внимание и се мъчеше да тича възможно по-бързо.
— Защо викате така, миледи? — подигравателно попита Фейт.
— Пуснете я — настоя Мариса.
От устата на Фейт излезе звук, който трябваше да означава смях.
Гласът й смрази кръвта във вените на Мариса.
— Не — отвърна Фейт, — защото детето ще дойде с мен.
— Не мога да допусна това — рече Мариса застанала между жената и изхода.
— Мислите ли, че ме интересува какво можете да допуснете и какво — не? — изръмжа Фейт, стисна детето през кръста и приготви ножа в случай на нужда. Елзбет плачеше от страх.
— Успокой се, миличка — промълви Мариса, като се опитваше да разпръсне надигащия се страх както в детето, така и в самата себе си. — Всичко ще бъде наред. — Мариса нямаше нищо, с което да защити себе си или Елзбет, нищо освен собствената си смелост. — Какво искате? Ако става дума за пари, ще ги имате.
— Защо ви е грижа за детето? За вас ще е по-добре да го няма. Един спомен по-малко за звяра, за който сте омъжена.
Мариса трябваше да я задържи с разговор, докато някой не откликнеше на вика й. Докато непознатата все още бе в стаята, имаше възможност Елзбет да бъде освободена.
— Имате някакви оплаквания от мен или съпруга ми?
— Може и така да се каже — отвърна Фейт.
— Ще ми кажете ли за какво става дума, за да можем да се разберем?
— Прекалено късно е вече.
Мариса пристъпи леко напред. С невероятна бързина Фейт вдигна ножа. Мариса замръзна.
— Никога не е прекалено късно.
— Грешите. Правя ви услуга, не можете ли да разберете това?
— Като взимате дъщеря ми?
— Тя не е ваша дъщеря. Дори аз зная това. Тя е копеле! — Едва чуто Фейт добави: — Като мен.
— Казвам ви, че е моя, и никога няма да ви позволя да й навредите.
— Отстранете се и ме оставете да мина!
— Не и с Елзбет.
— Ще я убия, ако не се махнете от вратата.
— Защо искате да нараните едно невинно дете?
Фейт се усмихна горчиво.
— Невинно? Тя носи в себе си дявола! Също като баща си.
— Грешите — увери я Мариса.
— Вие грешите, графиньо. Нали Камерън Бюканън е неин баща.
«Помогни ми Господи! — помисли Мариса. — Тази жена сигурно е луда!» Мариса направи още една стъпка, очите й не се откъсваха от непознатата.
— Не се приближавайте, графиньо! — отново я предупреди Фейт.
— Какво имате срещу съпруга ми?
— По-добре питайте него какво има срещу мен, глупачка такава! — промърмори Фейт.
— Говорите с гатанки.
Фейт се изсмя нервно.
— Някога той имаше ангелско лице. Знаете ли това?
Навярно можеше да й попречи, като я залъгва с приказки.
— Познавали сте Камерън преди да го обезобразят?
— Може и така да се каже — отвърна Фейт, разхлабвайки леко прегръдката си около Елзбет. — Защото аз го направих.
Кръвта замръзна в тялото на Мариса.
— Вие?
— Да, аз — каза гордо Фейт.
Ако жената не бе хванала Елзбет, Мариса би се хвърлила сляпо върху нея, за да й отмъсти. Това бе кучката, отговорна за нещастието на Камерън! Гневът й и премина в хладна ярост и тя остана на мястото си.
Камерън чу самохвалните думи, докато се втурваше в стаята. Пред него, само на няколко крачки, бе неговото любимо дете, хванато от злобната уличница, която го бе предала преди години. Макар да бе променила цвета на косите си, той никога не би могъл да забрави чертите й. Гореща ярост изпълни сърцето му.
— Госпожо Белами!
Мариса рискува да хвърли бегъл поглед назад. Значи наистина бе вярно.
— Не можете да избягате — предупреди Кам.
— И аз някога си мислех, че не можете да ми се изплъзнете — възрази Фейт.
— Единственият ви изход е смъртта — каза той зловещо.