— Не бихте се осмелили да убиете жена.
— Не ме предизвиквайте — стисна устни Кам, като се мъчеше да сподави болката в десния си крак. — Пуснете дъщеря ми. — Гласът му бе студен и заповеден.
В неясната мъгла на объркания си разум Фейт разбираше, че плановете й са рухнали. Дори да убиеше детето, за нея нямаше изход. Можеше ли да се довери на почтеността на тези глупаци? А и защо? Очакваше я само смъртта. По-добре да нанесе последен удар в сърцето на Камерън Бюканън.
Миговете течаха мъчително.
Фейт вдигна ножа и тръгна към прозореца, но неочаквано се спъна в кошничката на котето. То измяука диво от болка. Фейт изпусна Елзбет и докато се мъчеше да запази равновесие, Мариса, която бе по-близо до нея от Камерън, се хвърли напред и с мощен тласък я блъсна. Фейт политна към прозореца, стъклото се пръсна… и внезапно настана тишина.
Задъхана, Мариса грабна Елзбет в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Елзбет плачеше и Мариса се опитваше да я увери, че всичко вече е свършило.
Кам закуцука към счупения прозорец и погледна надолу. В тъмнината светеха факли: чули шума, слугите и конярите се бяха притекли на помощ. На каменната настилка, сред парчета стъкло лежеше разкривено и безжизнено тялото на Фейт Белами.
Най-сетне всичко бе свършило.
Кам извърна глава и видя една много, по-приятна гледка. Жена му и дъщеря му, прегърнати.
Направи няколко стъпки към тях и ги прегърна.
Бяха едно семейство — непобедимо, обединено от любовта, най-висшето чувство, което вълнува човешкото сърце.
Епилог
Тъй ведра нощ
Лондон, 1663 г.
Звярът бе укротен.
Камерън държеше на ръце петмесечната си дъщеря, лейди Катрина Ан Фицджералд Бюканън, а по-голямото му дете, Елзбет, бъбреше весело на по-малкото си братче, Чарлз Джеймс Рос, виконт Грейтън, което лежеше в люлката си. Лейди Барбара се прозя и премигна сънливо.
— Трябва да си направите семеен портрет, мила — заяви вдовстващата графиня, доволна, че е доживяла да види рода си продължен от правнуци.
— Кралят вече помисли за това, grand-mere — отвърна Мариса. — Негово величество, като кръстник на близнаците, нареди на собствения си придворен художник да свърши тази работа. Като подарък.
— Чудесно — рече Барбара. По сияещото лице на внучка си можеше да съди, че Мариса наистина е много щастлива и много влюбена в мъжа, за когото се бе венчала преди седемнайсет месеца. От очите на старата жена не убягваше и силната любов, която шотландецът — изпитваше към жена си. На устните и се появи лукава усмивка. Барбара вярваше в силата на страстната любов и споменът за нея я крепеше. При Мариса и Камерън любовта бе направила силната воля още по-силна, бе изковала неразрушима връзка.
— Разкажете ми приказка — помоли Елзбет Барбара, като остави заспалото си вече братче.
— С удоволствие — рече Барбара и стана от стола си. — Ела. — Тя протегна ръка и Елзбет доверчиво я стисна с мъничката си ръчичка. Барбара прошепна на момиченцето със заговорнически глас: — Хайде да видим дали можем да убедим готвачката да ни прати чаша шоколад, искаш ли?
— О, да, grand-mere — извика Елзбет, използвайки думата, която бе чула да използва втората й майка.
— Grand-mere, ако ще пълниш главата на Елзбет с приказки, ще те помоля да внимаваш. Без лични спомени, моля те — сгълча я Мариса.
Радост блесна в очите на старата жена.
— Не, разбира се — рече тя, — не бих си и помислила такова нещо. — И прибави наум: «Или поне не с истинските имена.»
Мариса гледаше как странната двойка напуска спалнята й. Беше ден за обща радост. Браяна и Джейми също бяха тук и братовчедка й й разкри една тайна — тя и Джейми щели да си имат бебе. Брат й Килрун казал, че някакво младо селско девойче се било сдобило наскоро с незаконородено момче, което не можело да отгледа, тъй като самото то било още съвсем момиченце. Браяна и Джейми се готвеха да отплават за Ирландия, да осиновят момчето и пак да се върнат в Англия, вече със сина си.
Мариса бе развълнувана, че братовчедка й, която обичаше Елзбет, Кат и Рос като свои собствени, сега щеше сама да има дете. Браяна и Джейми имаха място за обич към друго същество и в сърцата си, и в дома си.
Очите на Мариса се насочиха към сабите, кръстосани над камината. Един ден щяха да принадлежат на сина й, както и тази лондонска къща. В ума й през мъглата на годините отекнаха думите на ирландската старица. Дъщеря, съпруга и майка с едно-единствено име: Деран. Нейната съдба.
Мариса стана от стола си и се приближи до Камерън, който я привличаше неудържимо. И винаги щеше да бъде така, тя знаеше това. Би го последвала до края на света, ако потрябваше, би преодоляла всяко препятствие по пътя си, за да бъде с Камерън Бюканън. Той бе най-съкровената й мечта, най-дълбоката й любов.