— Лягай си, жено — изрече той, а сдържаната сила в гласа му накара думите му да звучат като заповед.
— А вие ще си легнете ли с мен?
Изкушението беше голямо. Тя беше като небесно видение, явило се, за да го измъчва с лъжовни надежди, но той се боеше, че само ако протегне ръка и сграбчи чашата на удоволствието, тя ще се окаже пълна с горчиво питие.
— Не.
— Не?
— Не — повтори Кам. Помисли си, че трябва веднага да напусне тази къща, преди да е променил решението си. Започваше вече да го изпълва чувството на съжаление.
— Желая ти лека нощ — каза той и излезе, като остави Мариса да си блъска ума над въпроса защо си тръгва.
Що за човек бе това? Да изостави младоженката през първата брачна нощ? Мариса съблече вълнената роба и хвърли завивката върху масивното легло. Не можеше да си обясни поведението му. Беше подготвена по възможно най-добрия начин при създалите си обстоятелства да извърши това, което се очаквайте от нея, да отдаде дължимото на тържествения обет, който бе поела.
И като сгуши възглавницата, притискайки я към гърдите си, объркана от събитията през деня, Мариса се потопи в топлината на леглото си, изпълнена с несигурност за това, което щеше да последва, и за състоянието на собствените си чувства в бъдеше.
Кам знаеше съвсем точно какво усеща самият той — беше разстроен. Взе един жребец от конюшнята на жена си, яхна го и препусна, докато стигна до мястото, закъдето се беше запътил — жилището на Джейми извън града.
То беше съвсем скромно, малко имение, което Джейми бе наследил от майка си, потомка на проспериращи търговци. Кам познаваше добре къщата, тъй като много пъти бе гостувал в нея. И сега избяга именно тук, а не в удобната си обширна квартира в двореца Уайтхол. Не би могъл да изтърпи погледите и въпросите, които неминуемо щяха да последват — защо не е при жена си, красивата младоженка, която благодарният монарх му бе осигурил, и защо не се наслаждава на удоволствията на брачното ложе.
Нелепото положение и иронията, която се съдържаше във всичко това, изтръгна от гърдите му глух смях, подобен на кучешки лай. Той спря коня пред малка каменна постройка. Петлите вече пееха, чуваха се стъпките на неколцина мъже из двора; зората вече настъпваше и багреше небето в разноцветни ивици. Оборите на Джейми бяха малки в сравнение с тези на съпругата му, но независимо от това Джейми се гордееше с качествата на конете си.
Един едър шестнайсетгодишен момък се появи на вратата на конюшнята. Когато видя Кам, яхнал едрия дорест кон, той бързо грабна юздите, удържайки жребеца мирен, за да може ездачът да слезе спокойно.
С ядното съзнание, че е несръчен и че такъв ще бъде и занапред, Кам се изхлузи внимателно от седлото. Остра болка прониза болния му крак, когато стъпи на твърдата земя.
Опря се на бастуна си, мъчейки се да събере сили. Беше изтощен докрай, както от ездата, така и от случилото се през нощта. Знаеше, че няма нужда да дава наставления на момъка, за да се погрижи добре за коня му. Това несъмнено щеше да бъде сторено.
Измина краткото разстояние до къщата и изкачи няколкото стъпала отпред. Почука на вратата. След кратко очакване тя се отвори и на прага се изправи висок, кокалест възрастен мъж. Личеше, че се е облякъл набързо. Като разпозна пътника, който стоеше пред него, гой разтвори широко вратата и с кимване покани Кам да влезе.
— Рано сте дошли, лорд Бюканън.
— Бих искал да видя Джейми — каза Кам, влизайки в малкото преддверие.
— Господин Ковингтън е все още в леглото, сър. Ако обичате почакайте, докато го повикам.
Влязоха в скромната стая, която служеше за кабинет на Джейми. Икономът се наведе и сложи дърва в огнището, за да разпали наново огъня.
— Така би трябвало да ви е по-удобно, милорд. Да се погрижа ли да ви донесат нещо за ядене и пиене, докато събудя господин Ковингтън? Имаме чудесно ябълково вино от Съмърсет.
Кам се отпусна на кушетката, вдигна болния си крак и го просна върху копринената дамаска. Престори се, че не забелязва леката гримаса на неудоволствие от страна на иконома, когато обутият в ботуш крак докосна фината материя.
Въпреки че му се искаше нещо далеч по-силно от ябълковото вино, Кам отвърна:
— Чудесно, Бридж, дай вино.
След няколко минути в стаята влезе прислужница със свежо, хубаво личице. Носеше поднос с кана студено вино, голяма сребърна чаша и чиния с дебели резени сирене и сланина.
Тя направи реверанс към Кам и го дари с ослепителна усмивка.
— Желаете ли още нещо, милорд?
Момичето не показваше признаци на отвращение от лицето и тялото му, но той си даваше сметка, че не идва за пръв път в този дом. Тук се чувстваше сигурен, способен да се отпусне макар и за кратко. Загледа се в момичето с настойчив продължителен поглед.