— Може би се е върнал в Уайтхол — отвърна Мариса. — Не ме е грижа, като изключим това, че той ми създаде проблем, който трябва да реша.
— И какъв е той?
— Как да създам впечатление, че бракът ми е бил консумиран. Аз съм графиня Деран. И нищо не бива да хвърля петно върху името ми. Омъжена съм, но мъжът ми не ме е притежавал. Не желая клюки да петнят името ми. По-добре да имаше кръв върху чаршафите, така че да не възниква никакво съмнение, че съм вече омъжена жена.
— Когато бракът не е консумиран в действителност, не съществува и истински съюз. Би могла да искаш анулирането му — предложи Браяна.
— Не — яростно възрази Мариса. — Не бих могла.
— И какво ще правиш тогава?
— Изглежда, ще трябва сама да осигуря кръвта. — Бузите на Мариса пламнаха в розово. — За да направя това, трябва да зная какво количество кръв е достатъчно.
Браяна също поруменя. Въпросът на Мариса извика в паметта й грозните мигове от нейната собствена брачна нощ, когато съпругът й, човекът, за когото тя така силно желаеше да се омъжи, я облада несръчно, причинявайки й силна болка. Той бе преодолял грубо преградата на нейната девственост, прониквайки в нея като таран. Когато всичко свърши, започна да се хвали с размерите си, заявявайки й, че ще бъде обект на всеобща завист. Усмихваше се доволно при вида на кръвта, която се стичаше между краката й, тъй като приемаше това като още едно доказателство за своята мъжественост, без да го е грижа, че едва ли не я бе разкъсал с бруталността си. Когато пак бе посегнал към нея, тя бе изкрещяла и бе припаднала, а когато се свести, видя над себе си ужасеното лице на своята камериерка, обляно от сълзи на жалост. Браяна си спомни как бе помолила за помощ с немощен глас и как старата жена бе залостила вратата, за да се помъчи да поправи стореното.
Как би могла да каже на братовчедка си това, което не бе разкрила досега пред никого, освен пред прислужницата си?
— Има и друг начин.
Мариса погледна Браяна с любопитство — странното изражение в очите на братовчедка й я заинтригува.
— И какъв е той?
— Точно сега съм неразположена, както си е по лунния календар — отвърна Браяна и обясни плана си.
Мариса кимна в знак на съгласие и стисна ръката й.
— Благодаря ти.
— А какво ще стане, ако съпругът ти разкрие измамата? Помислила ли си за това?
— Не — призна Мариса. — И не ме е грижа. Трябва да направя това, което смятам за нужно. Бюканън е получил добра компенсация за ролята си в този фарс.
— Какво ще правиш оттук нататък? Ще отидем ли в имението ти в Дорсет?
Мариса се изправи и пристъпи към прозореца. Помълча за миг, загледана навън.
— Ще остана в Лондон още една седмица. Утре ще се срещам с един човек, който има няколко коня за продан. Негово величество ми уреди тази среща, тъй като и самият той е купувал коне от въпросния джентълмен. Освен това имам да пазарувам някои неща от магазините в Лондон. А и както знаеш, стопанските ми дела не ми дадоха възможност да разгледам добре града.
— Графът ще ни придружи ли?
— Това ще реши самият той — каза Мариса. — Що се отнася до мен самата, не ме е грижа… Хайде, стига сме приказвали — продължи тя, като се приближи до братовчедка си, седнала кротко с ръце в скута си. — Нека се приготвим да прекараме добре един ден навън от къщи. Какво ще кажеш за една разходка с лодка по реката?
— Много бих се радвала на това — каза Браяна и стана от стола.
— Добре, решено е значи. Отивам да се облека — каза Мариса.
Браяна заговори отново.
— Не позволявай на камериерката си да ти оправя леглото, преди да се върна.
Мариса я прегърна силно.
— Благодаря ти, братовчедке.
— Аз съвсем не се нуждая от благодарности. Ти си тази, която ми даде подслон, без да ми задаваш никакви въпроси, докато други биха ми отказали.
Мариса се усмихна.
— Нима не сме от едно семейство, скъпа братовчедке? — каза тя, като прегърна Браяна през кръста. — Твоят брат Килрун ме подслони в момент, когато целият ми живот сякаш се беше обърнал с краката нагоре и аз си мислех, че ще бъда една от многото разорени наследнички, дадена за жена на някой от грубияните републиканци. Не, Браяна, ние Фицджералдови винаги сме се подкрепяли.
Браяна не можа да сдържи усмивката си.
— Както и ние от рода О’Далей — добави тя.
Но какво ставаше с Бюканън, чудеше се Мариса, докато наблюдаваше как Браяна излиза от стаята. С нея ли ще бъде той или срещу нея?
Каретата на Джейми осигури на Камерън анонимността, от която той се нуждаеше. Беше на път към публичния дом, придружен от Джейми, който мълчеше през цялото време. Бяха го уверили, че жената, която ще го очаква, е по-добра от другите, но в този момент всичко, което той искаше, беше просто жена, която да му помогне да заличи от съзнанието си спомена, който непрестанно го разяждаше — спомена за съпругата му, гола, готова да го дари с ласките си, поради състраданието, което изпитва към него.