— Беше? — Чарлз не пропусна да забележи употребата на минало време.
Тъжна усмивка се появи на устните на Мариса:
— Тя загина по време на лов. Преследвахме един голям, доста зъл глиган и накрая попаднахме на дирите му. Конят ми започна да куца и аз бях принудена да спра и да изчакам, а останалите продължиха. Не бяха изминали и две минути, когато чух шум. Изглежда, глиганът беше сменил посоката и тичаше право към мен. Имах само една малка кама, за да се защитавам, и знаех, че тя няма да ми бъде от полза срещу едрия звяр.
— Сигурно сте загубили ума и дума от страх — предположи Чарлз.
— О, да, бях ужасена, Ваше величество — призна Мариса. — През главата ми мина странната мисъл, че баща ми ме е изпратил в Ирландия, за да запази живота ми, а един див звяр ще стори онова, което хората на Кромуел не успяха да направят. Но аз съм от рода Фицджералд и не бих се оставила да загина, без да се съпротивлявам. — Мариса прекъсна разказа си, за да се полюбува на малкото ято патици, които плаваха щастливо във водата. — Кучето ми дотича обратно тъкмо когато глиганът се готвеше да ме нападне. То загуби живота си, за да спаси моя.
Продължиха да се разхождат но пътеката и Чарлз с леко закачлив тон попита:
— Как се справяхте с изучаването на латински, графиньо?
— Учителите ми смятаха, че съм добра, Ваше величество.
— Можете ли да преведете тогава този израз: aut Caesar aut nullusl.
Мариса спря и помисли секунда, после отговори с ясен и сигурен глас:
— Или Цезар, или никой.
— Съвършено вярно — каза Чарлз и я възнагради с една от ослепителните си усмивки, която открои белите му зъби на фона на мургавото му лице. — Във вашия случай, графиньо, бих се осмелил да заменя Цезар с Фицджералд.
Мариса се засмя високо и звънливо. Не се чувстваше засегната от прозорливата забележка на краля.
— Бих казала, че Ваше величество е съвсем прав в преценката си. Винаги е било така в семейството ни и осмелявам се да предположа, че ще продължава да бъде така.
— Във вашия случай, скъпа графиньо, гордостта е добродетел — каза Чарлз.
— Ваше величество е както винаги извънредно внимателен към смирената си поданичка.
При тези думи Чарлз също се разсмя високо и от сърце, като си припомни почти същите слова, изречени от съпруга на графинята.
Мариса го погледна учудено.
Чарлз се опита да й обясни:
— Шегата засягаше мен, скъпа. Вашите думи ми напомниха за изреченото от един друг човек. Но няма значение. А сега бих ви предложил да се върнем обратно в Уайтхол, тъй като там ще дойде човекът, за когото ви говорих. Той ни предложи да огледаме конете му.
И Чарлз се запъти обратно. Мариса наблюдаваше как тълпите се стичат към него. Обикновените хора го приветстваха, поздравяваха го на висок глас, а тук-там се чуваха и неприлични забележки. Той беше техният крал, родом от Лондон, и той можеше да се разхожда из парка си спокойно, без да се бои от нищо. Мариса осъзна, че това наистина беше много важно за Чарлз — да даде възможност на поданиците му да го виждат сред тях самите. И от своя страна, те му отвръщаха с обичта си. Той печелеше поклонници благодарение на личното си обаяние и на силния си характер, а не на елегантните си дрехи, ушити по френска мода. Чарлз беше едновременно и достъпен за хората, и царствен.
Мариса забеляза също и закачливите погледи, отправени към нея. Харесваше ли й, или не, но те я вземаха за последното завоевание на краля, най-новата нагиздена и уханна фуста, която да забавлява Чарлз. Чу един мъж да казва:
— Нашият крал има точно око за хубавите жени. Тази наистина е красавица и половина.
Забележката достигна до слуха на краля, който веднага изви глава към Мариса.
— Чувствате ли се засегната, миледи?
Мариса вдигна очи към него:
— Моля ви, в този случай не мога да бъда обидена. Макар и да не ми харесва да ме бъркат с някоя лека жена, пък била тя и любовница на самия крал, вашата репутация на пръв женкар на кралството изключва възможността която и да било жена в компанията ви да бъде невинна. Боя се, че хората щяха да си мислят същото дори и да бях някоя старица.
Чарлз пое дясната й ръка в своята и я поднесе към пълните си чувствени устни:
— По дяволите, графиньо. Вие наистина сте забележителна жена.
— Може би — усмихна се Мариса в отговор. — Все пак бих предпочела да мисля за себе си като за честна жена, Ваше величество.
— Точна така, госпожо, и това ви прави още по-скъпа за мен — отговори Чарлз, докато приближаваха до конете си. Очакваха ги лакеите, всеки в ливрея с отличителния знак на дома, където служеше.