Прислужниците се поклониха и излязоха, като оставиха четиримата господари сами да си правят компания.
През спуснатите си ресници, които едва прикриваха погледа й, Мариса забеляза, че Кам яде месото с лявата си ръка. Първо много внимателно нарязваше сочното парче, след това оставяше ножа и взимаше в ръка вилицата. Човек обикновено приема умението да нарежеш храната си на късчета за съвсем естествено, но мъжът, когото Мариса наричаше свой съпруг, бе лишен от този лукс. Храненето вероятно бе изключително неудобно за човек с неговата непоколебима гордост. Щеше да е много по-просто и по-бързо да нареди на някой от слугите да свърши вместо него тази работа. Изразът на спокойна решимост върху лицето му обаче изключваше тази възможност.
Вълна нежелано и от самата нея съпричастие се прокрадна в сърцето й и прогони хладината, която го бе завладяла.
«Тя ме мисли за особняк — реши Кам, когато улови смекчения поглед на тези ледени зелени очи. — Нещастен глупак, който заслужава съжаление.» Всъщност погрешно разтълкува това, което чувстваше жена му. Добре съзнаваше колко несръчен изглежда по време на хранене. Безупречната му грациозност от предишните години беше останала в миналото.
Той взе плътната ленена салфетка, за да изтрие устните си, и забеляза сложната фигура, избродирана на тъканта. Тънкият му показалец проследи очертанията на буквата «Б».
— Не е ли чудесен образец за майсторство, милорд?
— О, да, братовчедке. Ваша ли е изработката? — поинтересува се Кам.
Браяна леко се изчерви и поклати глава:
— Не, не е. Боя се, че дарбата ми да бродирам е незначителна. Честта да се радваме на тази бродерия принадлежи на Мариса.
Той се загледа отново в сложните детайли на модела. Така, значи жена му притежаваше и дарбата да си служи изкусно с иглата.
Джейми взе салфетката си, полюбува се на бродерията и също направи комплимент на Мариса:
— Наистина е много красиво, графиньо.
— Много ви благодаря за любезните думи, сър — каза Мариса и отпи от виното си. Очите й светнаха от благодарност. — Това е част от чеиза ми. Моят личен принос, ако щете, като дар за този, за когото се омъжих.
Кам вдигна очи към Мариса, опитвайки се да открие истината зад думите й. Не съзря подигравка в израза й, само искрено твърдение. И все пак той добре знаеше, че жените могат да мамят дори когато се усмихват, да лъжат дори когато споделят леглото на мъжа. Той не вярваше вече в думата «доверие».
Кам вдигна бокала си за поздрав към Мариса.
— В такъв случай ви благодаря, съпруго моя — каза той и изпи виното докрай. — Изработката е наистина от високо качество. Много съм щастлив от дарбата ви.
Мариса нададе ухо в очакване на подигравателни нотки в гласа му, не ги откри и малко й олекна, въпреки че не беше сигурна защо. По право би трябвало да е изпълнена с гняв към мъжа, който седеше срещу, нея, заради непростимото му държание през тяхната брачна нощ.
Защо ли сега не можеше да почувства този гняв?
Браяна крадешком погледна братовчедка си, а после и шотландеца. Познат й беше напрегнатият му вид; самата тя добре разбираше какво е да си вечно нащрек. В зелените очи на Мариса обаче съзря мекия блясък на състраданието. Сега погледът й беше съвсем различен, не беше останало нищо от кипящия гняв, който бе съзряла в очите на братовчедка си сутринта. Браяна не беше изненадана от промяната. Мариса притежаваше страстна натура и настроенията й често се отразяваха в очите й.
Браяна чу щракването на лешникотрошачката във фините пръсти на Кам. Тя виждаше красивата половина на лицето му и отбеляза, че той наистина беше красив мъж. Мъж, който би могъл да омае всяка жена с лицето си на ангел.
Когато отново вдигна очи, срещна втренчения взор на човека, които седеше срещу нея, и рязко сведе поглед, почувствала неспокоен трепет. Погледът на Джейми Ковингтън съвсем не беше похотлив и страстен, а по скоро изучаващ, като че ли тя беше някакъв рядко срещан предмет. «Да, рядък наистина — помисли си тя тъжно, — една ялова жена, неспособна да преживее радостта, за която така отчаяно копнее.»
Проницателните лешникови очи на Джейми не пропускаха нищо от скритата размяна на чувства, която протичаше между сътрапезниците: решимостта на приятеля му да надделее в тази неудобна за него ситуация; скръбния вид на Браяна, сякаш някаква тежка мъка се таеше в златистокафявите дълбини на очите й.
Той се извърна, за да погледне лейди Мариса. Съпругата на Камерън беше жена със собствено мнение, а също и с красота, която далеч надминаваше прелестта на мнозина от признатите хубавици в двора. Не беше някоя престорено свенлива, алчна и опърничава жена, решена да разшири влиянието си в двореца. Той си припомни израза на хладна преценка, който проблесна в зелените очи на графинята, когато съпругът й пристъпи прага на библиотеката. И все пак Мариса не беше се отдръпнала ужасено, както правеха някои жени, а дори и мъже, когато Камерън влезеше в някоя стая. Това беше точка в нейна полза. Но въпреки че в очите й нямаше страх, нямаше и обич.