Какво вещаеше това за в бъдеще?
Приятелството му бе дало възможност да съзре душата на Кам под грозните белези. Но дали и с лейди Мариса щеше да е същото? Щеше ли и тя в края на краищата да прозре под външната обвивка? А и би ли си направила труда да го стори? Би ли я допуснал Кам под фасадата, която показваше на света?
— Поканени сме да споделим ложата на краля в театъра утре вечерта — съобщи Мариса.
— Какъв късмет! — провлечено каза Кам, като счупи още един орех. — И какъв отговор дадохте на Негово величество?
— Казах му, че не съм запозната с вашите планове, милорд, но че бих била безкрайно щастлива да присъствам в театъра заедно с него. — Тя набоде на вилицата си тънко парче сочна сьомга и го лайна, отпи глътка вино и продължи: — Това е нещо, което с нетърпение очаквам. Докато бях в изгнание, нямах възможност да гледам каквито и да било представления, като изключим някой и друг случаен бард, отбил се в замъка на братовчед ми. — Тя спря да говори, за да си вземе още едно парче сьомга. — Любопитна съм да видя как играят жените актриси.
— Това, миледи, може да се види навсякъде, защото не е необичайно и рядко срещано явление — каза Кам.
Мариса пренебрегна хапливата забележка и предпочете да насочи вниманието си към Джейми.
— Вие ще дойдете ли?
— Не мисля — отвърна той. — Нямам нагласа за пищни и шумни събирания. В душата си аз съм кротък човек, който обича да си стои вкъщи. Да се отдам на тълпата, на миризмата й, на цирковата атмосфера — не, по-добре ми е без нея. — Той хвърли поглед към Браяна. — Вие ще отидете ли, лейди Браяна?
Браяна отговори бързо, като същевременно грижливо подбираше думите си:
— Не, съжалявам, но не мога да отида. Аз съм в траур и не подхожда да се появявам на такива места.
— В такъв случай, изглежда, оставаме само вие и аз, съпруже — обади се Мариса.
Кам подпря брадичката си с лявата си ръка, блясъкът на четвъртития сапфир се отрази за миг, тъмен и дълбок, в единственото му око.
— Така излиза, съпруго моя.
— В такъв случай приемате ли предложението на краля?
— Кога съм отказвал да се подчиня на заповедите на Негово величество?
Мариса разпозна какво точно се крие зад меко изречената забележка. Тя само леко кимна и отправи към съпруга си, разбираща усмивка. Арогантен нахалник! Дали наистина смяташе, че може да вземе връх над нея? Как не!
— Нека вдигнем тост тогава — каза нежно Мариса — за здравето на Негово величество. «И чумата да ги тръшне всички съпрузи шотландци.»
Глава седма
Лондончани, начело със самия монарх, обичаха своя театър. Само няколко месеца след реставрацията си Чарлз бе издал разрешения за съставянето на две театрални трупи: първото — на името на Томас Килгрю, за кралската трупа, а второто — на сър Уилям Дейвънънт, за трупата на херцога.
Пуританските ограничения на Кромуел не бяха помрачили духа на хората, които искрено обичаха този род представления. От класиката до комедиите, от сериозното до лекомисленото, театърът даваше възможност за пълноценни усещания и изживявания.
Мариса влезе в кралската ложа и очите й се разшириха, щом видя кой е там. До нея щеше да седи самият крал, величествен в червените си кадифени одежди. Придружаваше го графиня Касълмейн, окичена с диаманти и перли, ослепителна в роклята си от сребро и злато.
Шумни овации се надигнаха от тълпата в партера, когато забелязаха краля и свитата му. Буйните мъже, които се състезаваха за любовта на няколкото актриси от театралната трупа, се обърнаха и дълго приветстваха своя суверен.
Чарлз, комуто реакцията на тълпата достави удоволствие, отвърна на бурните приветствия, като помаха с украсената си с пръстени ръка. Барбара се наслаждаваше на очевидното обожание на повечето мъже в театъра — вече бе решила, че провинциалната графиня не представлява реална заплаха за репутацията й на първа красавица в двора.
Мариса седна и погледна морето от безбройни лица край и под нея. Знаеше, че и самата тя за пореден път е във фокуса на много очи. Нито тя, нито графиня Касълмейн си бяха направили труда да скрият лицата си, както бе модерно сред дамите в двора. Няколко жени шепнеха зад ветрилата си; мъже я гледаха с копнеж; някои правеха явни жестове, с което предизвикаха появата на лека руменина по страните й, макар че я накараха и да се усмихне. Нищо не можеше да помрачи настроението на присъстващите. Струваше й се, че казват: «По дяволите последиците, по дяволите миналото. Да живеем тук и сега.»