Кам разбираше положението на краля. Виждал бе достолепни мъже да молят за възвръщане на изгубените си богатства и титли, да обсаждат краля с искания за пари и влияние. Знаеше, че Чарлз е човек, който иска да помогне на приятелите си, да ги възнагради за жертвите, които са направили за него. И все пак изискванията им бяха твърде големи, а исканията — прекалено много.
Кралят се извърна и седна пак. Заговори с искрен, дрезгав от преизпълващите го чувства глас.
— Никога не ще мога да ти се отблагодаря истински.
— Ваше величество добре знае, че не ми дължи нищо. Сторих това, което трябваше.
Чарлз се усмихна.
— Мисля, че подценяваш заслугите си към мен, приятелю. Но смятам — изрече той, усмихвайки се все по-широко, — че да ти дам за жена не коя да е, а Мариса Фицджералд, е най-красноречивият начин да ти покажа признателността си. Освен това предпочитам именно тя, а не някоя друга да стане твоя жена. Малко младоженци могат да се похвалят с толкова богата булка.
— Ваш покорен слуга и в този случай, както и във всичко останало.
Чарлз го погледна учудено изпод дебелите си черни вежди.
— Нима?
— Е, може би не чак толкова покорен — позасмя са Кам.
— Честен човек си ти, Камерън Бюканън.
— Глупаво би било да бъда друг спрямо Ваше величество.
— И все пак, желая ти щастие с тази женитба. Зная, че може и да не е това, което си желал. Но понякога всеки мъж трябва да склони глава пред повелите на политиката, без значение колко високо стои.
Кам кимна разбиращо. Знаеше, че кралят също скоро щеше да се жени за португалската принцеса Катерина.
— Изпратих огърлица, която да подхожда на пръстена на бъдещата ти съпруга, заедно с бележка, че «бихме били много щастливи», ако тя я носи по време на венчавката си тази вечер. — Кралят се изправи, в тъмните му очи проблесна весело пламъче. — Трябва да се връщам при Барбара. До скоро виждане — сбогува се той и напусна стаята.
Гласът на епископа върна Кам към действителността.
Пламъците на благоуханните свещи потрепваха в малкия параклис на двореца Уайтхол и хвърляха меката си светлина върху присъстващите на сватбената церемония.
Булката стоеше неподвижно, застинала, заслушана, както и младоженецът, в думите, които епископът редеше с напевен глас. Мъчеше се да съсредоточи мислите си само върху церемонията, но те наново се връщаха към разговора й с нейната баба предишния месец.
— Имаш късмет, мило момиче, че Негово величество е сметнал за редно да зачете желанието на моя син Деран — каза старицата, чието лице все още носеше спомена за красотата й на младини, въпреки че тя беше на осемдесет години. Тънките й устни се извиха в усмивка, примесена с горчивина. — Той беше достатъчно мъдър, за да ти осигури опеката на краля, в случай че нещо стане с него или с твоите братя. Сега претенциите ти за имението и титлата ще бъдат признати за законни и справедливи… Да — продължи Барбара Елизабет Тримейн Фицджералд, вдовстващата графиня Деран. — Той имаше думата на крал Стюарт, с неговия подпис и печат. Сега никой не би се осмелил да оспорва правата ти.
Искрящите й зелени очи, които бе предала в наследство на единствената си внучка, все още носеха блясъка на фино полирани смарагди. Графинята хвана ръката на Мариса.
— Изглежда, Негово величество иска нещо в замяна за това, че признава твоите нрава на наследница. Желанието на краля е да се омъжиш за един от фаворитите му.
Мариса не бе изненадана. Добре знаеше на какви големи имения е собственичка и колко много пари притежава. Тя беше последната издънка на рода си в Англия. Имаше достатъчно представа от политика и съзнаваше, че с подобно наследство би могла да се омъжи само с благословията на краля. Единствено неговата заповед щеше да я заведе под венчилото. Но кой беше избраникът? Какъв беше той?
Девойката продължи да си задава тези въпроси през седмиците след пристигането си в Лондон. След като се настани във величествената си къща на улица Странд, Мариса реши непременно да открие какъв е човекът, за когото щяха да я омъжат.