— Нищо — усмихна се Мариса.
— Бих се радвала да ти помогна, ако мога.
Мариса се протегна и хвана ръката на Браяна.
— Знам това, братовчедке. Наистина става дума за нещо дребно, нещо, което ми каза моят съпруг.
— Какво е то?
— Няма значение.
Браяна поклати глава.
— Не ти вярвам. Хайде, моля те, сподели с мен.
Очите на Мариса се извърнаха бързо към Чарити — прислужницата все още спеше дълбоко.
— Беше забележка за чуждоземната принцеса, за която ще се жени кралят.
— И какво каза той?
— Чудеше се дали религиозното благочестие на принцесата няма да я направи неспособна да… — Мариса млъкна и се изчерви. — Да доставя наслада в брачното ложе. Негово величество бил много мъжествен и съпругът ми твърди, че имал нужда от жена, която да му приляга.
Изпъстрените с лунички страни на Браяна също се изчервиха.
— Дали е така с всички мъже? — запита се на глас Мариса. — Мама веднъж каза, че с мъжа, когото обичаш, правенето на любов може да бъде много приятно. — Мариса сведе очи. — Тя обичаше баща ми и той я обичаше. Бяха толкова щастливи заедно, макар и баща ми да не бе от този тип мъже, от които е кралят. Тя ми показа последното писмо, което татко й бе изпратил… винаги го носеше със себе си. Той й пишеше, че е останал верен на нея и на клетвите им.
Браяна не бе особено сигурна какво да отговори. Това бе чудесна възможност да разкаже на братовчедка си за собствения си брак, да й обясни какво бе изтърпяла — за болката, унижението, безконечния страх, че съпругът й за пореден път може да потърси леглото й. Всеки ден Браяна се бе молила да се избави от него и се бе надявала, че прищявката му ще се насочи към друга жена. Тя би си затворила очите, ако съпругът й си бе намерил любовница. Но това не стана. Дори веднъж той й каза, че е решен да запази семето си за законния си наследник.
Браяна въздъхна. Колко по-щастлива би се чувствала, ако можеше да излее мъката си и ред Мариса. О, Майко Божия, колко й се искаше да може да го направи!
— Страхуваш ли се, че мъжът ти ще потърси удоволствие в чуждо легло?
Мариса вдигна очи.
— Не знам. — Тя стисна ръце и усети тежестта на пръстените си: на отговорностите, които олицетворяваха те. — Тъй като все още не е идвал в леглото ми, не знам какво ще направи след като изпълним брачния си обет. Наистина съм озадачена. Чудя се какво ли ще последва, след като наистина станем мъж и жена.
— Може би се бои, че ще го отблъснеш? — предположи Браяна.
— Да го отблъсна! — възкликна иронично Мариса. — Аз имам причина да се оплаквам от отблъскване. Знаеш, че точно той ми отказа! Какво би направила, ако съпругът ти бе напуснал леглото преди да е легнал в него?
Браяна копнееше да каже: бих построила параклис в знак на благодарност.
Мариса се прокле заради думите си, щом забеляза тъжния израз на Браяна.
— Съжалявам за безразсъдните си думи, братовчедке — рече тя. — Моля те, прости ми, че възкресих ненужно спомени, които вероятно са все още болезнени за теб. Не исках да те нараня.
— Знам, Мариса. — На Браяна й се щеше да може да обясни характера на болката си, но чувството за вина все още бе прекалено силно, за да го сподели.
Мариса се наведе към кошничката за шиене, поставена в краката й. Отвори я и извади ръкоделието, което бе започнала преди няколко дни. Разгледа плата, опънат на дървената рамка. Оградена с рози, централната сцена представяше двойка лебеди, които плуваха спокойно по река, следвани от няколко лебедчета.
— Мога ли да погледна? — попита Браяна.
Мариса подаде ръкоделието и това, че братовчедка й го разгледа подробно, й достави удоволствие.
— Красиво е — рече Браяна, като прокара пръсти по тъканта.
Поласкана от похвалата й, Мариса се изчерви и каза:
— Това е спомен от детството ми. Баба ми подари чифт лебеди за деветия ми рожден ден. Бяха толкова прелестни. — Тя се усмихна. — Спомням си, казах на баща си, че искам на герба ми да бъдат изобразени лебеди. — Мариса се засмя. — Представяш ли си каква дързост съм проявила — да заявя, че ще имам герб с лебеди и че скоро ще трябва да си направя свой собствен печат, тъй че всички да разпознават знака на дъщерята на Деран. След две седмици татко ми подари златен печат с лебед. А мама ми подари шест емблеми с лебеди — за личните ми васали, каза тя, с латинското мото: Audentes fortuna juvat.
— Съдбата помага на смелите — преведе Браяна.
— Да — потвърди Мариса и пое ръкоделието от ръката на братовчедка си. — Женският лебед умря след две години. Скоро го последва и мъжкият.
— Казват, че не можели един без друг — рече Браяна.