Мариса бе решена да разпита мъжа си по-късно тази вечер, когато щяха да отседнат в хана за през нощта. Тя стисна ръце в скута си, сведе очи и насочи мислите си към него. Дали бе доловила правилно нежността, която според нея се бе изписала на лицето му?
Ами лекото му докосване? Широката му длан бе толкова нежна. Милувка на любовник — тя бе почти убедена в това.
Колко глупаво да оставя фантазията си да се развихря. Той не й бе любовник и изобщо бе твърде далеч от всичко, което означаваше тази дума. Тя знаеше, че в края на краищата трябва да спят заедно, дори и само заради брачния си обет, заради наследниците, необходими на графството. Това бяха дълг и отговорност, които двамата споделяха.
Мислите на Мариса се съсредоточиха върху въпроса, който присъстваше неотменно, независимо от това колко пъти се опитваше да го отмине и пренебрегне: щеше ли той да изпълни задачата си по същия хладнокръвен, ефикасен начин, по който бе премахнал разбойниците?
Мислите на Кам бяха мрачни и тревожни. Искаше му се да бе имал възможността да накара двамата бандити да платят скъпо за всичко, което бяха причинили. Единственият начин бе да ги премахне незабавно, знаеше го, но това не можеше да заглуши яростния му гняв. Видът на жена му в ръцете на разбойника бе смразил кръвта в жилите му. Той се бе насилил да преодолее надигналата се в него паника и да се съсредоточи върху най-добрия начин да я освободи. През живота си, по време на службата си при краля, се бе сблъсквал със смъртта безброй пъти. Тя неизменно съпътстваше неговия свят на интриги и измами. Колко различна и трудна бе ситуацията, когато бе видял как жената, която той… Какво? Обичаше? Уважаваше? Да, точно така. Той уважаваше жената, за която се бе венчал. Мариса Фицджералд бе проявила днес забележителна смелост. Когато бе изрекъл онези проклети думи, когато се бе преструвал, че не го е грижа, той знаеше, че по някакъв начин й бе дал да разбере, че всичко това е игра, част от опасен маскарад, който трябваше да играе, за да победи. Не бе сигурен, че го е разбрала, докато съблазнителните й зелени очи не потърсиха отговора в неговите.
Тя му се бе доверила. Той откри това в очите й, в леката усмивка на сладките й устни. В този въпрос на живот и смърт тя с желание му се бе доверила докрай.
Кам наля остатъка от бутилката в чашата си. Бе вечерял в стаята си, като остави жените да се хранят сами в голямата стая, предназначени за тях. Поднесе чашата към устните си и отпи голяма глътка. Виното бе добро, но всъщност ханджията и жена му правеха всичко заради почитта си към дома на графиня Деран. Дори и да бяха намерили за странно, че графът и графинята не споделят една стая, те не бяха казали нищо. Нейната каса в каретата и богатите й запаси от злато говореха най-красноречиво, той бе разбрал това.
Кам се приближи до прозореца, който бе оставил отворен. Нощта се бе спуснала, заключвайки го отново в затвора на нарастващото му отчаяние. Зад една врата спеше жената, за която се бе венчал. Той си я представи заедно с братовчедка й, сгушени удобно в леглото, изтощени от събитията през деня. С истинско усилие на волята той се бе извърнал от нея следобед и бе яхнал отново жребеца, макар че единственото, което му се искаше да направи, бе да я грабне в прегръдките си и да я притисне силно, да изпълни тялото й с трепети, но от по-друг вид. Да потвърди живота отново, след като се бяха сблъскали със смъртта. Да замени желанието за кръв с желание за живот.
Кам взе запалената свещ, вдигна я високо, приближи се до малката масичка, на която бяха поставени леген за миене и чаша, и погледна в малкото огледало на стената. Топлите отблясъци на свещта осветяваха меко лицето му и скриваха някои от белезите. Лицето, което дори една майка не можеше да обича. Единствената жена, на която смяташе, че може да се довери безрезервно, бе разпръснала глупавите му илюзии, като избяга с писък от големия салон в замъка на баща му. Красивата му руса майка, от която бе наследил чертите си, бе зърнала обезобразеното му лице и бе избягала от ужас, без да се интересува как ще се почувства любимият й син.
Кам проумя иронията във факта, че е принуден да накара жена си да му вярва.
Да, Мариса му бе доверила живота си, но нямаше друг избор.
Той също нямаше друг избор за това, което трябваше да направи.
Тя пристъпваше из стаята колкото може по-тихо, за да не събуди заспалата си братовчедка или Чарити, която се бе свила на сламеника до леглото. Погледна двете жени и със задоволство отбеляза, че спят дълбоко. Тя обаче бе неспокойна. Бе лежала в леглото и бе слушала тихото дишане на Браяна и лекото похъркване на прислужницата. Не можеше да издържи просто да лежи будна, така че стана и запали отлично излъскания месингов свещник.