Долови бързия поглед, който тя хвърли към него. Бе нежен и някак си срамежлив и издаваше неувереността й. Тази мисъл едва не го накара да се засмее на глас. Мариса Фицджералд бе най-красивата английска аристократка и дори нещо много повече от това. В неговите прегръдки миналата нощ тя сякаш се разбуди, реакциите й бяха искрени и непресторени. Сладките й устни и зрелите й форми почти го бяха накарали да прекрачи границата, да мине точката, от която връщане назад няма. Едва бе успял да се отдръпне, и то с огромни усилия. За изтощеното му небце, отдавна отвикнало от вкуса на богатия живот, тя имаше вкус на свежест — като глътка чиста и студена езерна вода.
Мили Боже, кога изгодата се бе превърнала в обич? Кога любовта бе заменила похотта, превръщайки обикновеното желание в съкровен копнеж? Защото той наистина я обичаше. Мариса бе непрестанно в ума му, а той се боеше, че се е промъкнала неканена и в душата му.
Тя бе владетелката на светлината, омъжена за принца на сенките.
Не можеше да я обича, както би желал, без прегради помежду им, защото това би означавало да разкрие онова, което бе крил толкова време.
Затова щеше да я обича по свой собствен начин.
Мариса бе щастлива да язди с хора от родовото си владение. Управителят й бе довел още четирима мъже, на чиято лоялност към рода Фицджералд можеше да разчита. Докато разговаряше с управителя Робин де Уорт, тя хвърли поглед към съпруга си, който гордо яздеше едрия си жребец. Новият граф Деран кимна леко и широката му уста се изви в иронична усмивка. Тя се изчерви и отново насочи погледа си към управителя. Защо ли й се стори, макар и само за миг, че зад усмивката му се крие самота?
— Готова ли сте да тръгваме, миледи? — попита Робин. Беше почти трийсетгодишен, със здраво и едро тяло. Син на дорсетски викарий, той не бе пожелал да последва стъпките на баща си и бе решил да използва образованието си по друг начин. Плащаха му добре за службата и му се доверяваха; имаше положение, любяща жена и деца. Робин се смяташе за голям късметлия. За разлика от господарката си, на него не му се беше наложило да се жени за кралски любимец; бе се венчал за жена, която обичаше безрезервно и която го бе дарила с двама чудесни синове и дъщеря, която той обожаваше. А сега очакваше и ново дете. Да, той бе напълно доволен и наистина щастлив човек. Но можеше ли да се каже същото и за лейди Мариса? Щастлива жена ли бе тя?
— Да — каза Мариса. — Да тръгваме. Искам да видя баба си и да спя в собственото си легло тази нощ. — Тя отправи въпросителен поглед към Де Уорт и подкара коня си. — Как е баба ми?
— Старата графиня е добре — отвърна Робин, използвайки прозвището, дадено на баба й от арендаторите на рода Фицджералд. — Копнее да ви види у дома, особено след като пристигна съобщението ви. За Бога — каза той с широка усмивка, — едва успях да я разубедя да не ни придружи. Чувал съм, че ви е защитавала наистина яростно, докато бяхте в изгнание в Ирландия през всичките тези години.
— Да, така беше. Тя струва колкото двайсетина отлични войници. — Мариса се усмихна и приглади кичурите коса, които се бяха изплъзнали от плитката й. — Много я обичам.
— Както със сигурност и тя вас, миледи — отбеляза Робин.
Мариса и Робин пришпориха конете си и излязоха малко и ред групата. След няколко мига ги настигна Кам.
Мариса бе оставила наметалото си в каретата и се наслаждаваше на топлото слънце. Кам, който яздеше от дясната й страна, завиждаше на слънцето за близостта му до плътта на Мариса. Въображението му се развихри и той си представи голото й тяло върху дебело шотландско одеяло, с коса, разпръсната около нея; усмихната и толкова красива, че би изгорила мигновено сърцето на всеки мъж. Там, сред родните му шотландски хълмове, той би прошепнал думите, които копнееше да й каже: Gradh mo chridhe: съкровена моя любов.
Но облак затъмни видението му. Кам завидя на красивия млад управител за чистото му лице, за здравото му тяло. Робин де Уорт би бил желан гост в леглото на всяка жена.