Внезапно, мислите на Кам се насочиха към подаръка, който бе получил миналата нощ — имението. То очевидно бе изключително важно за жена му.
Щедростта й го озадачаваше. Защо му бе направила толкова голям подарък?
Мариса си представяше реакцията на баба си, когато старата графиня разбереше, че тя доброволно се е отказала от част от наследството си.
Това, че бе подарила Фиц Хол, със сигурност щеше да накара баба й да се усъмни в здравия й разум. Щеше да й се наложи да изслуша строго наставление. Е, и какво толкова? Щеше да се защити с аргумента, че имението й принадлежи и може да се разпорежда с него както пожелае.
И все пак не бе казала за решението си и на Браяна. Дали и тя щеше да я помисли за глупачка? Всъщност не беше ли наистина глупачка? Имението беше богато, с няколко ферми и много добитък. Получаваният от него приход попълваше богатствата на рода Фицджералд.
След като пропътуваха безмълвно няколко мили, Робин наруши мълчанието.
— Простете ми, миледи. Забравих да ви кажа, че стоките от вашия кораб «Фицстар» пристигнаха преди три дни. Сега имаме много подправки, меласа и дърво от Карибите. Капитан Чеймбърс ме помоли да ви предам, че Негово превъзходителство губернаторът на Ямайка бил много благодарен за подаръка по случай рождения му ден.
— Искрено се надявах, че комплектът пистолети за дуел ще му хареса. Бяха едни от най-любимите на баща ми — усмихна се Мариса.
— Познавате се с кралския губернатор на Ямайка? — обади се Кам.
Мариса го погледна дяволито.
— Не съвсем пряко. Лорд Пърси Хамптън е бил любовник на баба ми, но връзката им е приключила преди около двайсет години.
— Пърси Хамптън? — Кам си спомни, че се бяха срещали във Франция. Според него Хамптън бе най-много на четирийсет и пет години.
— Познавате ли го? — попита Мариса.
— Предполагам, че човекът, с когото се срещнах в Париж, в двора в изгнание на Негово величество, трябва да е бил синът му.
— Не, бащата на лорд Пърси е починал, още когато той е бил дете — заяви Мариса и при озадачения вид на съпруга си избухна в смях. — Когато се запознаете с баба ми, лесно ще разберете защо един много по-млад от нея мъж би я намерил за очарователна.
— Трябва да е забележителна жена, надарена с извънредна красота и чар — рече Кам и прибави наум: «Като внучката си».
— Именно, а и с много повече от това — заяви Мариса.
Барбара Елизабет Тримейн Фицджералд, вдовстващата графиня Деран, беше в покоите си и четеше едно много дълго писмо от снаха си, получено тази сутрин от Ирландия. Засмя се на една забележка и вдигна очи от листа към портрета, който висеше на срещуположната стена. На него бе изобразен млад красив мъж с червеникаво-руса коса, засмени синьо-сиви очи и дяволита усмивка. Под картината на дървената рамка бе написано: Робърт Хю Фицджералд. Любимият й съпруг Робин. Бе починал само няколко седмици, след като портретът бе завършен, и я остави сама с малкия им син. От мъка тя бе загубила детето, с което бе бременна — още един син. Зелените очи на лейди Деран се овлажниха при спомена за щастливите дни, прекарани в брачното им ложе. Точно там тя се бе изучила от майстор на любовното изкуство, изкуство, доставящо несравнима наслада на страстната й природа. Под негово ръководство бе открила дълбините на способността си да изпитва наслаждение.
На писалището й бе сложен миниатюрен портрет в златна рамка. Графинята го вдигна и се вгледа в младата жена. На малката картина сякаш виждаше усмивката на Хю и собствените си зелени очи. Дали внучката й бе наследила и толкова страстната им чувственост? Според собствените си наблюдения Барбара бе преценила, че е така, и именно затова бе толкова загрижена за брака на Мариса. Ако се оставеха настрана практичността и лоялността към короната, дали внучка й се бе омъжила за човек, който би й помогнал да изяви всичко, което се криеше под повърхността? Или щеше да й се наложи да търси другаде онова, от което има нужда?
Вдовстващата графиня сви леко стройните си рамене. Макар никога да не бе изпитвала толкова силна любов, колкото навремето с Робин, тя бе намирала временно щастие в прегръдките на други мъже. Природата й изискваше физическо облекчение. Ако бе останал жив, тя никога нямаше да напусне леглото му. Без него и неговата любов тя бе търсила само утоляване на жаждата си. Ако бе поискала да се омъжи повторно, можеше да го стори. През живота си бе получавала безброй предложения за изгодни бракове, но избра да остане само негова жена.