— Коя е тази старица? — попита Робин де Уорт.
— Не знам — сви рамене Кам.
— Най-вероятно е била госпожа Бък — каза госпожа де Уорт.
— Вещицата! — извикаха двете момчета.
— Глупости. Тя не е никаква вещица! — намръщи се Барбара и хвърли бърз поглед към внучката си. — Абсолютни глупости! Госпожа Бък първо е млада жена, и второ — опитна в лечителското изкуство. Нито повече, нито по-малко.
— Разправят, че можела да предсказва — обади се госпожа де Уорт.
Барбара се усмихна презрително.
Мариса долови лукавото изражение на баба си. Която или каквато и да беше тази госпожа Бък, Мариса знаеше, че тя се радва на закрилата на старата графиня и щом това бе така, щеше да се радва и на нейната закрила.
— Доста се уморих — каза Барбара. — Ще ме придружиш ли до вкъщи, Мариса?
— Разбира се, grand-mere — съгласи се Мариса, взе плетената кошница от по-големия син на Де Уорт и нежно постави котенцето си във временния му дом. — Браяна?
— Аз ще си го нося — каза Браяна. Нейното котенце си играеше с пръста й. — Струва ми се, че трябва да ги нахраним веднага.
Мариса се вслуша във все по-силното мяукане на котенцето си и кимна.
— Бихте ми оказали голяма чест, миледи, ако приемете да споделите трапезата ни, преди да заминете за Фиц Хол — обади се госпожа де Уорт.
— С най-голямо удоволствие ще приемем любезната ви покана — бързо отвърна Мариса. — Ще пратя някой да ви извести кога е най-удобно.
— В такъв случай до скоро виждане, миледи — сбогува се госпожа де Уорт, хвана съпруга си под ръка и тръгна с него по пътеката, водеща към дома им. Децата изтичаха пред тях.
Лейди Браяна се приближи до старата графиня и тихо я заговори. Мариса остана сама със съпруга си. Вдигна глава и срещна студения му поглед.
— Благодаря ви.
Тези две съвсем обикновени думи, промълвени с нежен глас, бяха истинска милувка за него, сякаш го бе погалила с ръка. Преди миг дори бе завидял на котенцето, че тя бе помилвала гръбчето му. Да можеше да направи същото и с него… но знаеше, че е невъзможно. И все пак това, че знаеше, не възпираше желанието, жаждата и копнежа му.
— Няма за какво, миледи — отговори Кам, притисна с колене хълбоците на коня и го пришпори в галон. Трябваше да избяга! Трябваше да избяга, за да не скочи от коня и да грабне Мариса в прегръдките си, захапвайки устните й със своите.
Подмина старата графиня и лейди Браяна и изчезна.
Кълбото синя прежда се бе търкулнало до купичката със сметана. Черното коте с бялата лапичка бе затиснало кълбото й и лочеше лакомо.
Мариса го гледаше от леглото си. Свещите ярко осветяваха стаята. Котето бе забавно създание: смело и безстрашно изследваше всичко в покоите й. В един миг се прокрадваше, дебнейки някаква въображаема плячка, в следващия се хвърляше върху всеки предмет, който привличаше вниманието му.
Нежното «мяу» означаваше, че се е нахранило. Вече бе изяло малко нарязана на ситно риба; сега бе сито и искаше да му обърнат внимание. Доближи се до леглото и вирна главичка.
— Искаш да дойдеш при мен, а? — попита Мариса и се наведе да вдигне мекото животинче. В отговор се чу гърлено мъркане. Тя сложи котето на една от дебелите възглавници, почеса го по гушката и мъркането се повтори. Котето доволно се разположи на възглавницата и затвори очи.
— Как да те кръстя? — запита го на глас Мариса. — Лайънхарт [2]. — Тя си спомни, че като дете бе видяла няколко рисунки на лъвове в една от книгите на баба си. Създания с жълто-кафява грива, могъщи и мъжествени, съвсем като мъжа, който й бе подарил заспалото сега котенце.
Тя бе загубена.
Хваната в капан.
Обграждаха я високи зелени стени.
Всички пътеки водеха към други стени и я принуждаваха да се връща, за да намери друг проход в лабиринта.
Слънцето бе високо, въздухът — топъл и гъст. Пот се стичаше между гърдите й. Беше с домино. Чуваше някакви далечни гласове, които се смееха и разговаряха.
Видя пред себе си каменна пейка и изтощена седна. В същия миг забеляза, че роклята й е от тафтата, предназначена за бала. Рокля, подходяща за кралския двор. На шията й висеше сапфирът на Стюарт.
Къде ли се намираше?
Развърза черната маска и я хвърли на земята. Смешно! За какво й е да играе на тази несериозна игра?
Изправи се, решена да намери пътя навън, и изведнъж чу непознат звук.
Ахна.
Към нея се приближаваше огромен златист лъв със сапфирено колие, същото като онова, което носеше тя.