Мариса се огледа и разбра, че няма спасение. Не можеше да избяга. Трябваше да се изправи срещу звяра.
Лъвът спря пред нея и гърлено изръмжа. Странно, тя усети как в нея се разлива спокойствие, като милувка на нежен ветрец. Инстинктивно и без да се пита защо, тя протегна ръка и звярът облиза дланта й с грапавия си език. После замърка и легна в краката й.
Тя разпери полите си и с дяволита усмивка се намести на каменната пейка.
Събуди се рязко, усещайки до кожата си нещо влажно. Обърна глава: котето си играеше с голата й ръка, драскаше я и я ближеше.
— Бягай в кошницата — каза тя, стана от леглото и сложи котето върху постелката му. Слънцето току-що бе изгряло и тревата бе свежа от росата. Мариса отвори прозореца, наслаждавайки се на прохладния ветрец.
Толкова странен сън!
Засмя се. Може би пък да се посъветва с тайнствената госпожа Бък и да я попита? Сви рамене. Глупава мисъл.
Глава тринадесета
— Аз съм, Макхийт. Нося съобщение за графинята — викна умореният вестоносец. Дрехите му бяха спечени от кал и мръсотия — доказателство за продължителната му езда през цяла Англия и половин Шотландия.
— Минавай, Макхийт — отекна гласът на стража на портата. — Искаш ли малко уиски да се прочистиш от шотландския прах?
Макхийт пришпори кафявия си кон през тясната порта и влезе в широкия двор.
— Ще поискам, щом предам съобщението на графинята. — Той скочи от коня и извади изпод черното си наметало кожена чанта. — Само гледай да не го свършиш дотогава.
Пазачът се засмя сърдечно, а Макхийт продължи пътя си в замъка. Бе изтощил няколко яки коня, докато стигне дотук. Потръпна при мисълта, че младият лорд Камерън ще бъде принуден да прекара остатъка от живота си сред англичаните, обвързан от заповедта на Стюарт да се ожени за една от жените им. За Макхийт това бе несправедливо заточение, живот, далеч от всичко, което можеше да предложи Шотландия, въпреки че младият господар бе получил в замяна английско графство.
Почука на дебелата врата на покоите на графинята. Отвори му млада, около четиринайсетгодишна прислужница.
— Търся графиня Тейрн.
— Поканете го вътре, Джанет — чу се спокоен женски глас.
Макхийт влезе в стаята. Жената, която търсеше, седеше с двете си снахи, едната от които — бременна, а другата — с едномесечния си син на ръце, и с няколко прислужници. В знак на уважение той коленичи на един крак и подаде на графинята кожената чанта.
— Оставете ме сама — рече тя.
Всички напуснаха покоите на графиня Тейрн. Останала сама, тя разчупи печата на чантата и извади дебелите пергаментови листа. Поспря преди да прочете съдържанието им, защото изпитваше опасения какво ли й съобщава мъжът, комуто бе писала. «За Бога, каква глупачка съм била» — помисли си тя и погледна през прозореца на кулата; видът на стадото черни шотландски крави, които кротко хрупаха трева, й достави удоволствие. Идиотската й суета я бе накарала да постъпи необмислено и по този начин навярно да загуби единствения човек, когото обичаше повече от всичко — най-младия си син Камерън. Графинята проклинаше глупостта си.
Дали гордият й син щеше някога да й прости грубата й грешка? Бе засрамила не само него, но и самата себе си с обърканата си реакция на пагубните промени във външния му вид, които онази кучка му бе причинила.
Тя взе една от любимите си вещи — отлично излъскано сребърно огледало, обградено със скъпоценни камъни. Бе подарък от Камерън, любимата й скъпоценност, спомен за рождения й ден. «Красотата заслужава да се оглежда в красота» — бе написал той в придружаващото подаръка писмо. Графинята вдигна огледалото и се вгледа в отражението си. Беше все още красива жена и изглеждаше по-скоро като по-голяма сестра на синовете си, отколкото като тяхна майка — жена, която времето бе пощадило; русата й коса все още пазеше благородния си блясък и цвят, а сапфиреносините й очи искряха жизнено. Цялата тази хубост тя бе предала и на най-малкия си син. Неговата ангелска мъжка красота бе огледало на собствените й женски черти. Само той от всичките й деца бе наследил нейното лице.
Разглезена, капризна и прокълната със собствената си суета на богиня, Алана Максуел Бюканън се бе омъжила за мъжествения граф Тейрн още като четиринайсетгодишно момиче. Съпругът й я боготвореше, боготворяха я децата им. Алана се бе наслаждавала на обожанието им до онази съдбовна вечер, когато всичко се бе стоварило на слабите й рамене.
Само да можеше да върне онази вечер, да върне ужасения писък, който се бе изплъзнал от устните й. Сякаш нажежено желязо изгаряше ума й по същия начин, по който бе обгорена плътта на сина й, щом си спомнеше за пристигането на Камерън. Без предупреждение, без подготовка за гледката, на която щеше да бъде подложено семейството. Той пристигна без слуги; от писмото му бяха научили, че ще избегне дългия, опасен път през Англия и ще пътува до Солуей Фърт с кораб, отправил се към южните морета. Оттам бе взел кон и бе яздил към родните хълмове.