Алана бе умолявала съпруга си да използва влиянието си над сина им, но Ангъс отказваше, като се аргументираше с това, че Кам бил баща на детето и отговорността била негова.
Тя изчака, сигурна, че Кам ще пожелае детето му да познава семейството си. И когато изминаха няколко месеца, отиде при него и поиска да види внучката си.
— Не разбираш ли, че тя заслужава да бъде сред семейството си? Че трябва да познава лелите и чичовците си, братовчедите и родителите на баща си?
Острият му смях смрази кръвта във вените й, грубите му думи я вцепениха.
— Тя не е трофей, майко, да ви я показвам като бойна плячка. Тя е моя дъщеря. Майка й умря, Бог да даде покой на душата й, тъй че само аз ще се грижа за детето.
— Не — възпротиви се тя. — Мисля, че…
— Не давам и пукнат грош за това какво мислите, майко — заяви Кам. — А сега ме оставете на мира.
Алана отстъпи неохотно. Суетата й бе струвала любимия й син, а сега, изглежда, и детето му.
Годините минаваха. Макар да бе намерила семейство, което да се грижи за детето, тя уважаваше желанието на Кам да я държи на разстояние. Поне докато не го чу да говори с Ангъс в деня, в който пристигна пратеникът на крал Чарлз.
Бе чула възбуденото бърборене на прислужниците за ездач, който носел ливреята на кралските хора, реши да разбере за какво става дума и отиде в покоите на мъжа си. Вратата бе открехната; вътре седяха Ангъс и Камерън, върху масичката между тях бе поставена дъска за шах. Като се увери, че наоколо няма никого, Алана ги подслуша, без да се колебае, защото се страхуваше, че ако им се покаже, няма да научи нищо важно.
Тя слушаше как Кам разказва на баща си за плановете на краля за неговото бъдеще. Брак с английска благородница, графство за любимия й син. Щеше да има онова, което те не можеха да му дадат: власт, богатство, титла, равна на тази на баща му. Алана чакаше, спотаила дъх. Щеше ли той да приеме кралската милост? Или щеше да я отблъсне, твърде горд да приеме благодарността на краля? Прозвуча гърленият глас на Ангъс:
— Ще приемеш ли предложението на Стюарт?
Стори й се, че измина цяла вечност. Накрая Кам отвърна:
— Да, ще приема.
Алана затвори очи и прошепна благодарствена молитва.
— Трябва да му се доверя, татко, за благото на детето си — каза Кам. — За Елзбет се грижат добре, макар че ако нещо се случи с мен, бих искал вие да се грижите за нея. Тя е мое дете, в това няма никакво съмнение.
Последните думи на Кам бяха за нея горчиви като пелин. Алана преглътна сълзите си.
— Тя е мило момиченце, татко. Мъничко копие на самия мен, когато бях малък — и, разбира се — прибави горчиво той, — на майка ми.
— Няма да объркам момичето, сине — обеща Ангъс.
Алана си тръгна. Изчака, докато синът й замине за Англия, и чак тогава предприе следващата си стъпка. Тя бе графиня Тейрн, най-сетне, бабата на детето. Докато синът й бе в Англия, тя постигна целта си: да върне детето в семейството му. Бе постигнала тази цел насила, с полуистини и подкупи, но Алана Максуел Бюканън не съжаляваше. Внучката й сега бе под техния покрив, въпреки гневното мърморене на Ангъс. И той остана очарован от момиченцето, и то дотолкова, че не можа да я върне на семейството, което я бе гледало.
Стомахът й се обади. Бе пропуснала закуската, за да поязди с дъщерята на Кам. Детето яздеше чудесно, също като баща си. Елзбет яздеше понито си като кралица, диво и безстрашно, а дългата й руса коса хвърляше бледи отблясъци на слънцето и се развяваше около мъничките й рамене. Сините й очи — сините очи на Кам — бяха блестящи и ясни като езеро.
Алана намаза дебело портокалов конфитюр върху парче овесен кейк и го захапа, а после си наля чаша студена вода от сребърната кана на масата. Разбираше, че просто отлага прочитането на писмото. Бе изоставила гордостта си, когато писа на Джейми Ковингтън, молейки го да й съобщи новини за сина й. Не знаеше дали Кам е разказал на приятеля си за горчивото им отчуждаване и писа само, че тя и най-малкият й син не са толкова близки, както някога. По-нататък бе обяснила на Джейми, че тя и Ангъс искат да направят подаръци на Камерън и на английската му съпруга и го питаше къде да ги пратят.
«Страхливка!» — подигра се сама на себе си Алана. Нямаше начин да научи дали Джейми бе показал писмото на Кам, или пък дали Кам бе забранил на приятеля си да разкрива каквато и да било информация. Единственият начин да открие бе да отвори запечатания документ.
Ангъс Бюканън, петият граф Тейрн, беше щастлив човек. Имаше съпруга, която обичаше, една от най-големите красавици в Шотландия, трима силни синове, чудесни внуци, добри приятели, лоялни роднини и имение, което осигуряваше на цялото му семейство дом и храна.