Имаше риба, птици, дивеч и какви ли не сладкиши, които биха съблазнили и най-големия въздържател. Може би тя беше твърде деликатна и нямаше добър апетит. Не, от друга страна, не приличаше на крехко дете, което се нуждае от усилено хранене. По-вероятно беше тази вечер да няма желание за ядене. Възможно ли бе очакваната брачна нощ с него да разваля апетита й? Добри мисли, няма що — да си представя, че физиономията му е в състояние да отнеме желанието за ядене на една жена. Той хвърли поглед към любовницата на краля. Очевидно за нея това нямаше значение, защото тя се хранеше с явно удоволствие.
— Ще трябва да ми кажеш как точно се запозна с жена ми, Джейми.
— Беше на неофициална вечеря, дадена от един от роднините на майка й. Пристигнах късно, но все пак навреме, за да я видя как напуска компанията и как един човек я последва.
— Кой?
— Хартуел. Изглежда, беше си въобразил, че може да я има. Смяташе да се възползва от благоволението й. — Джейми се усмихна широко. — Аз просто се намесих и го накарах да разбере, че греши.
Проклятие! Кам изруга наум, чувствайки как го изпълва безсилен гняв. Беше време, когато славата му на човек, който умело си служи със сабята, бе достатъчна, за да не позволи на никого да предизвика гнева му. А сега всеки можеше да му се подиграе. И с какво би могъл да отвърне самият той? Яростта го преряза като бръснач. При толкова красива жена като Мариса Фицджералд Хартуел една ли щеше да бъде единственият, който би му нанесъл обида.
— Хартуел е досадно магаре — намеси се Барбара. — Без съмнение не е могъл да устои на чара на една девица от село. — Шегуваше се. Сините й очи се впиха в Камерън. — Тази нощ едва ли ще ти достави удоволствие, Кам. Мили Боже! — Барбара изви поглед към тавана. — Тя, изглежда, е от онези девойки, които припадат само като видят оголената мъжка шпага.
Безцеремонните забележки на графиня Касълмейн накараха Кам да се усмихне. Той харесваше Барбара, защото тя не се преструваше на по-добра, отколкото е; беше чувствена жена и се гордееше с това. Удоволствията запълваха живота й. Беше красива и безскрупулна. Вече беше дарила краля с един син и сега носеше второ дете от него в утробата си. Харесваше положението си на куртизанка в двореца, беше ухажвана от мнозина заради влиянието си върху краля. Можеше да бъде както предан приятел, така и безмилостен враг. Тя единствената жена от свитата на краля, която не се бе отвърнала с уплаха и отвращение при вида на обезобразеното лице на Кам. Той й беше благодарен за това. Както и за щастието, с което даряваше Чарлз. Тъй като бе споделял изгнаничеството на краля, Кам добре знаеше колко малко са щастливите мигове в живота — когато ги има, човек здраво се вкопчва в тях, за да им се наслади.
— Кълна се в Бога — продължи Барбара, — девствеността наистина е нещо твърде досадно. Бях много доволна, когато се отървах от моята. — Тъмносините й очи се забулиха в спомени. — Желая ги всичко хубаво обърна се тя към Кам и за миг положи ръката си върху неговата. — Но се обзалагам, че те очаква студено легло. Тази красавица ми се струва твърде кротка за звяр като теб — добави тя с обич в гласа.
Камерън не се засегна от думите на Барбара, защото знаеше, че тя не иска да го обиди. Иронична усмивка пробяга по устните му. Това, което нито Барбара, нито жена му можеха да знаят, беше, че звярът в него бе завинаги окован в тъмните кътчета на душата му. Никакъв физически акт не би могъл да разклати решетките, които грижливо бе издигнал сам.
— Какво мислите, миледи? — попита Чарлз.
— За кое, Ваше величество? — отвърна Мариса.
— Добре знаете какво имам предвид. Какво мислите за мъжа, когото ви дадох за съпруг.
Мариса избърса устни с фина дантелена салфетка.
— Честно казано, Ваше величество, бях изненадана. — Пръстите и си играеха с ножа за хранене, като го прокарваха през къс печено месо от глиган. — Никой не пожела да ми каже нещо предварително, дори и вие.
— Аз ви казах най-важното — прекъсна я Чарлз.
— А хората от свитата ви решиха, че ще бъде най-добре по никакъв начин да не науча нищо повече. Дори Джейми Ковингтън не ми даде сведения. — Тя наведе очи и погледът й се спря на златната халка около пръста й. — Беше ваше право да ми осигурите брак, който подхожда на произхода и положението ми. Аз съм от рода Фицджералд, Ваше величество — изрече Мариса, вдигна глава и погледът на зелените й очи срещна този на краля, — и добре съзнавам отговорността, която нося заедно с това име. Загубих баща си при битката за Устър; двамата ми братя, както и неколцина от братовчедите ми, загинаха за вашата кауза. Верността е в кръвта ми. Ако искате да знаете дали приемам шотландеца за свой съпруг, ще ви кажа, че го направих още в мига, когато узнах за вашия избор. — Мариса за миг хвърли поглед към съпруга си. — Наистина, надявах се, че мъжът, когото сте избрали за мен, не ще бъде стар или пък болен.