Независимо от това, подобно на измислените герои, които обожаваше, Мариана вярваше в любовта. И въпреки нещастните първи два семестъра в университета тя отказваше да загуби надежда.
Подобно на Пепеляшка, очакваше с нетърпение бала.
Балът на колежа „Сейнт Кристофър“ се провеждаше на задната морава — широка ивица трева, водеща към брега на реката. Бяха вдигнати шатри, а под тях — храна, напитки, музика и танци. Мариана имаше уговорка да се срещне с няколко познати, но не ги намери в тълпата. Беше събрала целия си кураж да дойде сама на бала и сега съжаляваше, че го е направила. Стоеше до водата, чувствайки се ужасно не на място сред тези красиви момичета в дълги бални рокли и млади мъже във вечерни костюми, от които преливаше безкрайна изтънченост и самоувереност. Нейните собствени чувства, усети тя, нейната тъга и стеснителност, бяха напълно несъвместими с щастието, което я заобикаляше. Да стои тук отстрани и да гледа живота отдалече, явно беше нейното място, беше грешка да си го представя по друг начин. Реши да се откаже и да се върне в стаята си.
И в този момент чу силен плясък.
Огледа се. Последваха други плясъци, смях и викове. Наблизо, малко по-надолу по реката, някакви момчета се забавляваха с гребни лодки и плоскодънки и едно от тях загуби равновесие и падна във водата.
Мариана наблюдаваше как младежът запляска с ръце около себе си и после излезе на повърхността. Доплува до брега и се изтегли навън като някакво странно митично създание, полубог, роден във водата. Беше само на деветнайсет тогава, но изглеждаше като мъж, а не като момче. Висок, мускулест, вир-вода мокър, ризата и панталоните залепнали по него, русата коса покриваше лицето му, заслепявайки го. Той вдигна ръка, раздели косите си, отвори очи — и видя Мариана.
Беше странен момент, сякаш извън времето — първият момент, в който се видяха. Времето сякаш забави ход, спря и започна да се разтяга. Мариана не помръдваше, вперила очи в неговите, неспособна да се откъсне. Странно усещане беше, все едно разпознаваше човек — човек, когото бе познавала отблизо, но не можеше да каже къде или кога са загубили връзка.
Младежът не обърна внимание на закачките на приятелите си. И с любопитна, постепенно разширяваща се усмивка се насочи към нея.
— Здрасти — каза той. — Аз съм Себастиан.
И това беше.
„Писано било“ е гръцкият израз. Което, казано просто, означава, че от този момент нататък съдбата им бе решена. Когато хвърлеше поглед назад, Мариана често се опитваше да възстанови подробностите от тази съдбовна първа нощ — за какво са си говорили, колко дълго са танцували, кога беше първата им целувка. Но колкото и да се опитваше, подробностите се изплъзваха между пръстите ѝ като песъчинки. Спомняше си само, че се целуваха, когато слънцето изгря, и че от този момент нататък станаха неразделни.
Прекараха първото лято заедно в Кеймбридж — три месеца сгушени в обятията си, без да се интересуват от света отвън. Времето беше спряло на това вечно място, беше винаги слънчево и те прекарваха дните си в правене на любов или в дълги пикници с вино по бреговете или плаваха по реката под каменните мостове, покрай върбите и кравите, които пасяха по полята. Себастиан гребеше, застанал отзад на плоскодънката, и забиваше пръта в дъното на реката, за да ги оттласва напред, докато Мариана, леко замаяна от алкохола, отпускаше пръсти във водата и гледаше плъзгащите се покрай тях лебеди. Макар по онова време да не го знаеше, тя вече беше толкова силно влюбена, че нямаше път назад.
На някакво ниво двамата станаха едно — свързаха се като живак.
Това не означаваше, че нямаха своите различия. За разлика от привилегированото детство на Мариана, Себастиан беше отгледан в безпаричие. Родителите му бяха разведени и той не беше близък с нито един от двамата. Смяташе, че не са му дали добър старт в живота и че той трябва да си го осигури сам, започвайки от нулата. Казваше, че в много отношения се гордее с бащата на Мариана и неговия стремеж към успеха. За него парите имаха значение, защото, за разлика от Мариана, беше израсъл без тях, поради което ги уважаваше и беше решен да си осигури добър живот в града, „за да можем да изградим нещо сигурно за нас и за бъдещето — и за нашите деца“.