Така говореше той, когато беше едва на двайсет: беше толкова смешно сериозен. И толкова наивен да смята, че ще прекарат остатъка от живота си заедно. В онези дни двамата живееха в бъдещето и непрекъснато го планираха — никога не говореха за миналото и за нещастните години, предшествали срещата им. В много отношения животът и на Мариана, и на Себастиан започна, когато двамата се намериха — в онзи момент, когато се видяха за първи път на реката, Мариана вярваше, че любовта им ще продължи завинаги. Че никога няма да свърши…
Когато погледнеше назад, се питаше дали не е имало нещо кощунствено в тази тяхна увереност. Някакъв вид надменност?
Напълно възможно.
Защото ето я сега сама в този влак на път, който двамата бяха изминавали безброй пъти в различни етапи от живота си и в различни настроения — главно щастливи, понякога не — като си говореха, четяха или подрямваха, Мариана с глава на рамото му. Това бяха непринудените ежедневни моменти, за които би дала всичко, само и само да можеше да си ги върне.
Можеше почти да си го представи тук — в купето, седнал до нея — и когато погледнеше през прозореца, очакваше да види лицето на Себастиан отразено там до нея, насложено върху отминаващия пейзаж.
Но вместо неговото Мариана видя друго лице.
Лице на мъж, втренчил се в нея.
Примигна стреснато. Извърна се от прозореца, за да го погледне. Седеше срещу нея и ядеше ябълка. Усмихна ѝ се.
9.
Мъжът продължи да я гледа, въпреки че да го нарече мъж, беше прекалено щедро, реши тя.
Изглежда едва беше навършил двайсет: имаше момчешко лице, къдрава кестенява коса и облак лунички върху безбрадо лице, което го караше да изглежда още по-млад.
Висок и слаб като щека, облечен в тъмно кадифено сако, смачкана бяла риза и колежански шал в синьо, червено и бяло. Кафявите му очи, отчасти скрити зад старовремски телени очила, излъчваха интелигентност и любопитство и наблюдаваха Мариана с нескрит интерес.
— Как е? — каза той.
Мариана го погледна малко объркана.
— Познаваме ли се?
Той се ухили.
— Още не. Но се надявам.
Тя не отговори. Извърна се. Последва мълчание. После той опита отново.
— Искате ли?
Подаде голяма кафява хартиена кесия, издута от плодове — грозде, банани и ябълки.
— Заповядайте — каза момчето, понасяйки я към Мариана. — Вземете си банан.
Тя се усмихна учтиво. Помисли си, че има приятен глас. Поклати глава.
— Не, благодаря.
— Абсолютно сигурна ли сте?
— Да.
Мариана се обърна и се загледа навън с надеждата, че това ще сложи край на разговора. Виждаше отражението му в прозореца и забеляза как повдига рамене разочарован. Очевидно не владееше добре дългите си крайници, защото накрая успя да събори и разлее чашата си. Малко от чая му се разля на масичката, но по-голямата част се лисна в скута му.
— По дяволите.
Той скочи, вадейки книжна кърпичка от джоба си. Попи локвичката чай от масата и започна да бърше петното на панталоните си. Погледна я извинително.
— Съжалявам. Не ви опръсках, нали?
— Не.
— Хубаво.
Младежът седна отново. Тя усещаше погледа му върху себе си. След малко той каза:
— Студентка… ли сте?
Мариана поклати глава.
— Не.
— Хм. Работите в Кеймбридж?
Тя пак поклати глава.
— Не.
— Тогава сте… турист?
— Не.
— Хм. — Намръщи се, очевидно озадачен.
Последва мълчание. Мариана се предаде и каза:
— Отивам на гости… На племенницата ми.
— О, вие сте леля.
Изглеждаше облекчен, че е поставил Мариана в определена категория. Усмихна се.
— Аз работя по докторската си дисертация — добави той, когато стана ясно, че Мариана няма да попита. — Математик съм, е, всъщност теоретична физика.
Млъкна и свали очилата си, за да ги избърше с кърпичка. Изглеждаше почти гол без тях. И тя за първи път забеляза, че е красив или би бил, когато лицето му възмъжее още малко.
Младежът отново сложи очилата си и я погледна.
— Казвам се Фредерик, между другото. Или Фред. А вие?
Мариана не искаше да му казва името си. Вероятно защото имаше чувството — колкото ласкателно, толкова и изнервящо — че той ще се опита да флиртува с нея. Като се изключи очевидният факт, че е прекалено млад за нея, тя не беше готова за нещо подобно и никога нямаше да бъде — дори самата мисъл ѝ създаваше усещане за отвратително предателство.