Выбрать главу

— Името ми… е Мариана.

— О, какво красиво име.

Фред продължи да бъбри, опитвайки се да я ангажира в разговор. Но отговорите ѝ ставаха все по-кратки. Мълчаливо броеше минутите до момента, когато ще може да се отърве от него.

Когато пристигнаха в Кеймбридж, тя се опита да се изплъзне и да изчезне в тълпата. Но Фред я настигна пред гарата.

— Може ли да ви придружа до града? С автобуса може би?

— Предпочитам да повървя.

— Страхотно, само да взема колелото си, мога да повървя с вас. Или вие да го карате, ако предпочитате?

Погледна я с надежда. Мариана неволно го съжали. Но този път му отговори твърдо.

— Предпочитам… предпочитам да вървя сама. Ако нямате нищо против.

— Разбира се… Разбирам. Може би… кафе по-късно? Или да пийнем нещо? Довечера?

Мариана поклати глава и се престори, че поглежда часовника си.

— Няма да остана дълго.

— А дали бихте ми дали номера си? — Той леко се изчерви и луничките на бузите му пламнаха. — Възможно ли е…?

Тя поклати глава.

— Не мисля…

— Наистина ли?

— Да. — Мариана погледна встрани смутена. — Съжалявам…

— Не се извинявайте. Не се отчайвам. Скоро пак ще се срещнем.

Нещо в тона му я подразни леко.

— Не мисля.

— О, сигурен съм. Предчувствам го. Имам дарба за този род неща, семейна черта е, предсказания, предчувствия. Виждам неща, които другите не виждат.

Фред се усмихна и слезе на платното. Един велосипедист бързо свърна, за да го избегне.

— Внимавайте — докосна ръката му Мариана.

Велосипедистът наруга Фред, докато минаваше покрай него.

— Съжалявам — каза младежът. — Боя се, че съм малко непохватен.

— Съвсем малко — усмихна се Мариана. — Довиждане, Фред.

— Доскоро, Мариана.

Младият мъж пресече улицата към редицата велосипеди. Мариана го проследи с очи, докато той се качи на своя, подкара го и ѝ махна с ръка, когато мина покрай нея. После Фред сви зад ъгъла и изчезна.

Тя въздъхна с облекчение. И тръгна към града.

10.

Докато вървеше към „Сейнт Кристофър“, тревогата на Мариана за това какво може да намери там, нарастваше все повече.

Нямаше представа какво да очаква — можеше да е полицията или пресата, което ѝ се струваше невероятно, като гледаше улиците на Кеймбридж: нямаше никакви признаци да се е случило нещо неприятно, никакви белези, — че е станало убийство.

Изглеждаше ѝ забележително спокойно след Лондон. Почти нямаше трафик, единственият шум идваше от птичите песни, накъсвани от хора на чуруликащите велосипедни звънци, когато студентите минаваха покрай нея в черните си академични роби, прилични на ята птици.

Докато вървеше, на няколко пъти ѝ се стори, че я наблюдават — или следят — и се зачуди дали Фред, превит ниско над велосипеда си, не кара по петите ѝ, но отхвърли мисълта като параноична.

Въпреки това хвърляше по някой и друг поглед през рамо за да е сигурна — и разбира се, нямаше никого.

С наближаването на колежа околностите ставаха все по-красиви с всяка стъпка: над главата ѝ се появиха шпилове и кулички, от двете страни на улиците се заредиха букове, от които се ронеха златисти листа и се събираха на купчинки по тротоарите. Дълги редици черни велосипеди стояха заключени с вериги към оградите от ковано желязо. А над оградите сандъчета със здравец оживяваха червените тухлени стени на колежа с облачета розово и бяло.

Мариана погледна към група студенти, вероятно първокурсници, внимателно разучаващи постерите на оградата, които обявяваха събитията за „Седмицата на зайците“.

Изглеждаха толкова млади тези студенти, тези зайци — като бебета. Дали тя и Себастиан някога са изглеждали толкова млади? Струваше ѝ се някак невъзможно. Още по-трудно ѝ беше да си представи, че нещо лошо може да се случи на тези невинни, чисти лица. Въпреки това се зачуди колко ли от тях ще бъдат сполетени от трагедия в бъдеще.

Умът ѝ се върна към онова бедно момиче, убито край мочурището — нямаше значение коя точно е. Дори да не беше Тара, приятелката на Зоуи, пак беше нечия приятелка, нечия дъщеря. В това се криеше ужасът. Всички тайно се надяваме, че трагедиите винаги ще се случват на някой друг. Но Мариана знаеше, че рано или късно се случват и на теб.

Смъртта не ѝ беше чужда, беше нейна спътница от дете — въртеше се около нея, надничаше над рамото ѝ. Понякога си мислеше, че е прокълната от някоя злобна богиня от гръцки мит да губи всеки, когото обича. Рак погуби майка ѝ, когато тя беше едва бебе. А после, години по-късно, зловеща автомобилна катастрофа отне сестра ѝ и нейния съпруг, оставяйки Зоуи сираче. Сърдечен удар покоси бащата на Мариана в маслинената горичка, оставяйки го мъртъв върху легло от лепкави размазани маслини.