Вятърът ставаше все по-силен, извъртя се откъм морето. Но Себастиан още го нямаше.
Започна да се притеснява, но за да избегне тревогата си, реши да излезе.
Спусна се по стъпалата, изсечени в отвесния бряг, придържайки се плътно към скалата, докато слизаше, защото се страхуваше, че някой порив на вятъра може да я събори.
На плажа нямаше и следа от Себастиан. Вятърът вдигаше розовия пясък и го захвърляше в лицето ѝ, налагаше се да заслони очите си, докато го търси. Не го видя и във водата — виждаше единствено огромни черни вълни, бушуващи в морето чак до хоризонта.
Започна да вика името му:
— Себастиан! Себастиан! Себа…
Но вятърът хвърляше думите обратно в лицето ѝ. Усети, че започва да я обзема паника. Не можеше да мисли, не и с този вятър, свистящ в ушите ѝ — и зад него неспирния хор на цикадите като вой на хиени.
И някъде от още по-далече… дали не беше смях?
Студеният, подигравателен смях на богиня?
Не, престани, престани — трябваше да се съсредоточи, да се концентрира, трябваше да го намери. Къде беше? Не можеше да е отишъл да плува, не и в това време. Не би могъл да е толкова глупав…
И тогава ги видя.
Маратонките му.
Неговите зелени маратонки, спретнато поставени една до друга на пясъка… точно до водата.
След това всичко се превърна в неясно петно. Мариана нагази във водата истерично виеща като харпия… и пищеше, пищеше…
И после… нищо.
Три дни по-късно тялото на Себастиан беше изхвърлено на брега.
11.
Почти четиринайсет месеца бяха минали оттогава, от смъртта на Себастиан. Но в много отношения Мариана беше все още там, все още закотвена на плажа на Наксос и щеше да остане там завинаги.
Беше съсипана, парализирана — както едно време Деметра, когато Хадес откраднал любимата ѝ дъщеря Персефона и я отвел в Подземния свят, за да я направи своя съпруга. Деметра била съкрушена, сломена от скръб. Отказвала да помръдне или да бъде отведена. Просто стояла и плачела. И всичко около нея, цялата природа жалеела с нея: лятото се превърнало в зима, денят станал нощ. Земята потънала в траур или, казано по-точно, в меланхолия.
Мариана разбираше чувството. И сега, с приближаването към „Сейнт Кристофър“ установи, че крачи с нарастващо безпокойство, тъй като познатите улици изобщо не помагаха да потисне спомените, нахлуващи в съзнанието ѝ, а призраци на Себастиан я чакаха на всеки ъгъл. Държеше главата си наведена, не вдигаше поглед, беше като войник, опитващ се да мине незабелязан през вражеска територия. Трябваше да се вземе в ръце, ако искаше да бъде полезна на Зоуи.
Затова беше тук — заради Зоуи. Бог ѝ беше свидетел, че би предпочела никога повече да не види Кеймбридж. Беше се оказало много по-трудно, отколкото очакваше, но го правеше заради Зоуи. Зоуи беше единственото, което ѝ бе останало.
Свърна от „Кинг Парейд“ по неравната калдъръмена улица, която познаваше толкова добре. Тръгна по платното към стара дървена порта в края на уличката. Вдигна очи.
Вратата на колежа „Сейнт Кристофър“ беше поне два пъти по-висока от нея, заобиколена от древна, обрасла с бръшлян червена стена. Спомни си първия път, когато я приближи, след като дойде от Гърция за приемното събеседване едва на седемнайсет години, чувстваща се толкова малка и някак натрапница, толкова изплашена и самотна.
Колко странно, че сега, почти двайсет години по-късно, се чувстваше по същия начин.
Бутна вратата и влезе.
12.
Колежът „Сейнт Кристофър“ си беше там, точно така, както го помнеше.
Беше се страхувала да го види отново — щеше да е връщане към любовната ѝ история, но за щастие красотата на колежа ѝ се притече на помощ. И сърцето ѝ не заплака, а запя.
„Сейнт Кристофър“ беше сред най-старите и красиви колежи в Кеймбридж. Състоеше се от няколко двора и градини, простиращи се покрай реката, и бе смесица от архитектурни стилове — готика, неокласицизъм, ренесанс — защото беше пристрояван и разширяван през вековете. Беше нараствал хаотично, естествено и поради това беше още по-очарователен според Мариана.
Спря до портиерската будка в главния двор — първия и най-големия от всички. Пред нея се простираше безупречна зелена морава чак до покритата с глицинии стена в отсрещния му край. Избуялата зеленина, нашарена от цветовете на бели пълзящи рози, покриваше тухлите като изтънчен тапет чак до стените на параклиса. Неговите витражи блестяха в зелено, синьо и червено в слънчевата светлина, а отвътре се чуваше репетицията на колежанския хор, извисил гласове в съвършена хармония.