Шепнещ глас — може би този на Себастиан? — подшушна на Мариана, че тук е в безопасност. Може да си почине, да намери мира, за който копнее.
Мускулите ѝ се отпуснаха едва ли не с въздишка на облекчение. Внезапно я изпълни чувство на задоволство: старостта на тези стени, тези колони и арки, недокоснати от времето или промяната, я накараха за миг да види скръбта си с нови очи. Разбра, че това магическо място не принадлежи на нея или на Себастиан, че не е тяхно, че то принадлежи единствено на себе си. И че тяхната история е само една сред безбройните други, станали тук, че не е по-важна от всяка останала.
Огледа се с усмивка, усети кипящия живот около себе си. Макар срокът вече да беше започнал, все още течаха последни довършителни работи, имаше осезаемо усещане за очакване, като в театър точно преди представление. Градинар косеше тревата в другия край на моравата. Колежански портиер в черен костюм и бомбе, с голяма зелена престилка се протягаше към арки, ъгли и ниши с дълъг прът със сноп пера накрая, обирайки паяжините. Няколко други портиери подреждаха дълги дървени пейки на моравата, вероятно за снимките на първокурсниците.
Мариана се загледа в изнервен тийнейджър, очевидно студент първа година, който забързано минаваше през двора, придружен от двойка препиращи се родители, стиснали куфари в ръце. Усмихна се със симпатия.
И тогава на отсрещната страна на двора видя нещо друго — тъмна група от униформени полицаи.
И усмивката ѝ бавно изчезна.
Полицаите излизаха от кабинета на декана, придружени от него. Дори от това разстояние Мариана можеше да види, че лицето му е зачервено и разтревожено.
Това означаваше само едно. Станало бе най-лошото. Полицията е тук, значи Зоуи беше права: Тара е мъртва и именно нейното тяло са намерили до мочурището.
Трябваше бързо да намери Зоуи. Незабавно. Обърна се и забърза към следващия двор.
Унесена в мислите си, не чу мъжа, който викаше името ѝ, преди той да го повтори.
— Мариана? Мариана!
Обърна се. Някакъв мъж ѝ махаше с ръка. Присви очи към него, не можеше да види ясно кой е. Но изглежда той я познаваше.
— Мариана — повтори той отново, този път по-уверен. — Почакай.
Тя спря. Изчака мъжа да прекоси калдъръма към нея, широко усмихнат.
Разбира се, помисли си тя. Джулиан.
Точно усмивката му разпозна, доста знаменита усмивка напоследък.
Джулиан Ашкрофт и Мариана бяха учили психотерапия заедно в Лондон. Не беше го виждала от години, освен по телевизията — често се появяваше в новинарски репортажи или в документални филми за разследване на престъпления. Специализира съдебна психология и стана автор на бестселър за британските серийни убийци и техните майки. Сякаш изпитваше болезнена наслада от лудостта и смъртта, което Мариана намираше за малко отблъскващо.
Огледа го, докато се приближаваше. Сега наближаваше четиресетте, среден на ръст, облечен в елегантен син блейзер, трептяща бяла риза и тъмносини дънки. Косата му беше артистично разрешена, имаше изумително светлосини очи и съвършена усмивка с идеално бели зъби, която често използваше. У него има нещо леко изкуствено, помисли си Мариана, и вероятно точно то го правеше толкова подходящ за телевизията.
— Здравей, Джулиан.
— Мариана — протегна ръка той. — Каква изненада. Знаех си, че си ти. Какво правиш тук? Не си с полицията, нали?
— Не, не. Племенницата ми е студентка тук.
— О, разбирам. По дяволите. Помислих си, че може би ще работим заедно. — Усмихна ѝ се ослепително. Понижи глас поверително. — Повикаха ме, за да им помогна.
Мариана се досети за какво говори, но въпреки това усети страх. Не искаше да го чуе, но нямаше избор.
— Тара Хемптън е. Нали?
Джулиан я погледна леко изненадан и кимна.
— Точно така. Току-що беше идентифицирана. Откъде знаеш?
Мариана повдигна рамене.
— Изчезнала била от ден-два. Племенницата ми каза.
Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи, и бързо ги изтри. Взря се в Джулиан.
— Има ли вече някакви улики?
— Не — поклати глава той. — Още не. Но скоро, да се надяваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре, честно казано. Било е ужасно жестоко.
— Смяташ ли, че го е познавала?
Джулиан кимна.
— Така изглежда. Обикновено пазим това ниво на гняв за най-близките и най-скъпите ни, не мислиш ли?
— Възможно е — замисли се Мариана.