— Десет към едно, че е гаджето ѝ.
— Не мисля, че е имала приятел.
Джулиан погледна часовника си.
— Сега трябва да се видя с главния инспектор, но знаеш ли, бих се радвал да обсъдим това по-късно… може би на чашка? — Усмихна се. — Радвам се, че се видяхме, Мариана. Толкова години минаха. Може да побъбрим…
Но Мариана вече се отдалечаваше.
— Съжалявам, Джулиан, трябва да намеря племенницата си.
13.
Стаята на Зоуи беше в двора „Ерос“, един от по-малките, който представляваше студентски общежития, построени около правоъгълна морава.
В центъра ѝ стоеше обезцветена статуя на Ерос, стиснал лък и стрела. Вековете дъжд и ръжда го бяха състарили значително, превръщайки го от херувимче в малко зелено старче.
От всички страни на двора се издигаха стълбища, които водеха към студентските стаи. На всеки ъгъл имаше висока сива каменна кула. Докато вървеше към една от тях, Мариана вдигна поглед към прозорец на третия етаж и видя Зоуи седнала там.
Зоуи не я видя и Мариана поспря за момент да я погледа. Сводестите прозорци бяха със стъкла в оловни рамки с формата на диамант; малките панели разчупваха лицето на Зоуи, разбиваха го на мозайка от диамантени ромбове — и само за секунда Мариана сглоби друг образ от мозайката: не на двайсетгодишна жена, а на момиченце на шест, глупаво и сладко, с червени бузки и тънки опашчици.
Изпита такава тревога и обич към това малко момиченце. Горкичката малка Зоуи — мина през толкова много, Мариана се ужасяваше от мисълта, че се налага да я натовари още повече, като ѝ предаде тази ужасна новина. Разтърси глава, престана да отлага и бързо влезе в кулата.
Изкачи старото вито деформирано дървено стълбище до стаята на Зоуи. Вратата беше открехната, затова влезе.
Малка, уютна стая — доста разхвърляна в момента, с дрехи, пръснати по креслата и мръсни чаши в умивалника. Имаше бюро, малка камина и ниша с възглавници в еркерния прозорец, където седеше Зоуи, заобиколена от книги.
Като видя Мариана, нададе тих вик. Скочи и се хвърли в ръцете ѝ.
— Дойде. Не мислех, че ще дойдеш.
— Разбира се, че ще дойда.
Мариана се опита да отстъпи назад, но Зоуи не я пускаше и не ѝ оставаше друго, освен да остане в прегръдката ѝ. Почувства топлината ѝ, нейната обич. Беше толкова необичайно да я докосват така. Чак сега осъзна колко се радва, че вижда Зоуи. Внезапно бе връхлетяна от чувства.
След Себастиан Зоуи винаги е била най-любимото същество на Мариана. Пратиха я да учи в пансион в Англия и така Мариана и Себастиан неофициално я осиновиха — имаше си спалня в малката жълта къща и им гостуваше през всички ваканции и празници. Учеше в Англия, защото баща ѝ беше англичанин, всъщност Зоуи беше една четвърт гъркиня. Имаше светлата коса на баща си и неговите сини очи, така че тази гръцка четвъртинка не беше особено забележима. Мариана често се чудеше как и дали изобщо тази четвъртинка ще се прояви някой ден, е, ако не бъде задушена под великото плесенясало одеяло на английското частно образование.
Най-накрая Зоуи я освободи от прегръдката си. И внимателно, доколкото това бе възможно, Мариана ѝ предаде новината, че тялото на Тара е било идентифицирано.
Зоуи се втренчи в нея. И докато осъзнаваше казаното, по бузите ѝ потекоха сълзи. Мариана я прегърна. Зоуи се гушна в ръцете ѝ разплакана.
— Не се притеснявай — прошепна Мариана. — Всичко ще бъде наред.
Бавно поведе Зоуи към леглото и я сложи да седне там. Когато момичето най-накрая успя да спре да плаче, му направи чай. Изми чашите в малката мивка и сложи чайника да кипне.
През цялото време Зоуи седеше в леглото, свила колене към гърдите си, втренчена в пространството, без да си дава труд да избърше сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Прегръщаше стара мека играчка — изтърбушена черно-бяла зебра. Едното око на зебрата липсваше, цялата се разпадаше по шевовете, защото беше неин другар още от бебе, беше изтърпяла много тормоз, но беше получила и много обич. Сега Зоуи се беше вкопчила в нея, стискаше я здраво и се поклащаше напред-назад.
Мариана постави изпускащата пара чаша сладък чай на разхвърляната масичка за кафе. Гледаше Зоуи загрижена. Истината беше, че момичето преживя тежка депресия като тийнейджърка. Имаше чести пристъпи на плач, прекъсвани от периоди на равнодушие и безразличие, когато беше толкова депресирана, че дори не плачеше. Мариана смяташе тези депресии много по-трудни за овладяване, отколкото сълзите. В онези години ѝ беше много трудно да стигне до Зоуи, въпреки че проблемите ѝ едва ли бяха изненадващи, като се има предвид травмата от загубата на родителите на толкова ранна възраст.