Тя го погледна удивена.
— Не се преструваше. Не е способен да го изиграе.
— Повярвай ми, Мариана, всички тези сълзи бяха игра. Или самосъжаление. Виждал съм го и преди. Когато си толкова дълго в професията като мен, осъзнаваш, че всички случаи са депресиращо еднакви.
Тя го изгледа.
— И не смяташ за притеснителен факта, че е продавал наркотици на професор Фоска?
Джулиан отмина въпроса с повдигане на рамо.
— Да си купиш малко трева от време на време не те прави убиец.
— Ами думите на Конрад, че Фоска си падал по нея?
— И какво от това? Доколкото разбирам, била е страхотна. Ти я познаваше, нали? Какво е правела с този глупак?
Мариана поклати тъжно глава.
— Предполагам, че Конрад е бил просто средство за постигане на някаква цел.
— Наркотици?
Мариана въздъхна и кимна.
Джулиан я погледна.
— Хайде. Ще те закарам, освен ако не искаш да пийнем по едно?
— Не мога, трябва да се върна в колежа. Организирали са специална служба за Тара в шест часа.
— Е, все някоя вечер, надявам се — намигна ѝ той. — Дължиш ми едно, нали помниш? Утре?
— Боя се, че няма да съм тук, утре си тръгвам.
— Добре, ще измислим нещо. Мога да те хвана в Лондон, ако се наложи.
Джулиан се разсмя, но не и с очите си, както Мариана забеляза. Те си останаха студени, жестоки, лоши. Имаше нещо в начина, по който я гледаше, което я накара неволно да се почувства неловко.
Изпита облекчение, когато стигнаха до „Сейнт Кристофър“ и успя да се отърве от него.
17.
В шест часа започна специалната служба за Тара.
Параклисът на колежа е бил построен през 1612 г. от камък и дебели дървени трупи. Подът беше от мрамор с цвят на слонова кост, стъклописите на прозорците бяха в искрящо синьо, червено и зелено и илюстрираха моменти от живота на свети Кристофър, а високият гипсов таван, украсен с хералдически щитове и латински девизи, бе изрисуван със злато.
Скамейките бяха препълнени с преподаватели и студенти. Мариана и Зоуи се настаниха близо до първата. Родителите на Тара седяха заедно с декана и ректора.
Лорд и лейди Хемптън бяха долетели от Шотландия, за да идентифицират тялото. Мариана си представяше колко са се измъчвали в мислите си по целия дълъг път от далечното си провинциално имение: дългото шофиране до летището на Единбург, после полетът до „Станстед“ с всичкото това време за размисли — с надежда, страх и тревога — докато последното пътуване до моргата в Кеймбридж жестоко е смазало надеждата им: събрало ги е с дъщеря им и им е показало какво е станало с нея.
Двамата стояха неподвижни, лицата им бяха бели, сгърчени, замръзнали. Мариана ги наблюдаваше като хипнотизирана — помнеше чувството: все едно са те хвърлили във вледеняваща, ледена вода и си онемял от шока. Не траеше дълго — и беше благословено състояние в сравнение с това, което следваше, когато ледът се стопи, шокът отмине и осъзнаят голямата си загуба.
После видя, че в параклиса влезе професор Фоска. Той тръгна по пътеката, следвайки група от шест изключителни девойки — изключителни, защото всички бяха поразително красиви и защото всички бяха облечени в дълги бели рокли. Вървяха уверено, макар и леко притеснени, съзнавайки, че всички ги гледат. Другите студенти се обръщаха да ги видят, докато момичетата минаваха покрай тях.
Мариана се зачуди дали това не бяха приятелките на Тара, които Конрад толкова ненавиждаше? „Вещиците“?
Над скърбящите се възцари мрачно мълчание и церемонията започна. Съпроводени от орган хористи, облечени в червени раса с бяло дантелено жабо около врата, запяха латински химн в светлината на свещите, ангелските им гласове се извисиха в тъмнината.
Не беше погребение, истинското погребение щеше да се проведе в Шотландия. Тук нямаше тяло, което да бъде оплаквано. Мариана се замисли за онова бедно, съсипано момиче, което лежеше само в моргата.
И не успя да избегне спомена за това как нейният любим ѝ беше върнат върху онази каменна плоча в болницата в Наксос. Тялото на Себастиан беше все още мокро, когато го видя, от него на пода капеше вода, имаше пясък в косата и очите му. В кожата му имаше дупки, малки късчета плът, откъснати от рибите. И един от пръстите липсваше, взет от морето.
Още щом видя безжизнения восъчен труп, разбра, че това не е Себастиан, но къде беше той?
В дните след смъртта му беше като онемяла. Дълго време остана в шок, неспособна да приеме станалото — или да го повярва. Изглеждаше ѝ невъзможно, че никога повече няма да го види, че никога повече няма да чуе гласа му, нито да усети докосването му.