Къде е той? — не преставаше да мисли. — Къде е отишъл?
И после, когато реалността започна да се надига, бе застигната от закъснял нервен срив — и подобно на скъсване на язовирна стена, всичките ѝ сълзи се изляха наведнъж в порой от скръб, който отнесе живота ѝ и личността, която си мислеше, че е.
След това дойде яростта.
Изгарящ гняв, сляп бяс, който заплашваше да погълне нея и всеки около нея. За първи път в живота си искаше да причини истинска физическа болка, искаше да се хвърли и да нарани всеки, най-вече себе си.
Обвини себе си, разбира се. Тя настоя да отидат на Наксос, ако си бяха останали в Лондон, както Себастиан искаше, той щеше да е все още жив.
Обвини и Себастиан. Как беше посмял да е толкова безразсъден, как беше посмял да иде да плува в това време, да е толкова небрежен към живота си — и към нейния също?
Дните ѝ бяха лоши, нощите — още по-лоши. В началото комбинацията от достатъчно алкохол и хапчета за сън ѝ носеше някакъв временен покой, макар и с постоянно повтарящи се кошмари, изпълнени с бедствия от рода на потъващи кораби, катастрофи на влакове и наводнения. Сънуваше безкрайни пътувания — експедиции през пустинни арктически пейзажи, зловещо газене през ледени ветрове и сняг в безкрайно търсене на Себастиан, без някога да го намери.
После хапчетата престанаха да вършат работа и тя лежеше будна до три-четири сутринта, лежеше и копнееше за него, без възможност да утоли жаждата си, освен със спомени, прожектиращи се на фона на тъмнината: проблясващи картини от дните им заедно, от нощите им, от зимите и летата им. Накрая, почти полудяла от скръб и липса на сън, отиде при лекаря си. Тъй като беше очевидно, че злоупотребява със сънотворните, д-р Бек отказа да ѝ напише друга рецепта. Вместо това ѝ предложи смяна на обстановката.
— Богата жена си — каза той и добави безсърдечно, — нямаш деца, за които трябва да се грижиш. Защо не идеш в чужбина? Да попътуваш? Да видиш света?
Предвид това, че последното пътуване, на което д-р Бек бе изпратил Мариана, завърши със смъртта на съпруга ѝ, тя предпочете да не последва съвета му. И намери убежище във въображението си.
Затваряше очи и мислеше за руините на храма в Наксос — мръснобелите колони на фона на синьото небе, спомняше си своята молитва към Девицата за тяхното щастие, за тяхната любов.
Нейна ли беше грешката? Дали богинята не се беше засегнала от нещо? Ревнуваше ли Персефона? Или се бе влюбила в онзи красив мъж от пръв поглед и го бе пожелала — както самата тя е била пожелана едно време — а после го е отвела в подземния си свят?
Струваше ѝ се, че така е по-лесно за понасяне — да обвинява за смъртта на Себастиан свръхестественото, капризната прищявка на една богиня. Алтернативата — че е била безсмислена, случайна, безцелна… беше повече, отколкото можеше да понесе.
Престани, заповяда си тя. Престани, престани. Почувства се жалка, сълзи на самосъжаление изпълваха очите ѝ. Избърса ги. Не искаше да плаче, не и тук. Трябваше да излезе от параклиса, да излезе навън.
— Имам нужда от малко въздух — прошепна на Зоуи.
Зоуи кимна и стисна за миг ръката ѝ в знак на подкрепа. Мариана стана и бързо излезе.
В момента, в който напусна слабо осветения, претъпкан параклис и изскочи в празния двор, усети незабавно облекчение.
Навън не се виждаше никой. Главният двор се простираше тих и неподвижен. Беше тъмно, независимо от високите лампи, пръснати из двора — фенерите им светеха в тъмнината с ореоли от светлина около тях. Откъм реката се надигаше плътна мъгла и пълзеше през колежа.
Мариана избърса сълзите си. Погледна небето. Всички звезди, невидими в Лондон, тук светеха ярко — милиони проблясващи диаманти в безкрайната тъмнина.
Той трябваше да е някъде там.
— Себастиан? — прошепна тя. — Къде си?
Слушаше, гледаше и чакаше някакъв знак — падаща звезда или облак, минаващ пред луната — нещо, каквото и да е.
Но нямаше нищо.
Само тъмнина.
18.
След службата хората се тълпяха на двора и си говореха на малки групички. Двете застанаха встрани от другите и Мариана бързо разказа на Зоуи за посещението при Конрад и че е съгласна с нейната преценка.
— Видя ли? — каза момичето. — Конрад е невинен. Не го е направил той. Трябва да му помогнем някак.
— Не знам какво друго можем да направим.
— Но трябва да направим нещо. Абсолютно сигурна съм, че Тара спеше с някого. Не с Конрад. Намекна го няколко пъти… Може в телефона ѝ да има нещо? Или в лаптопа ѝ? Да опитаме да влезем в стаята ѝ…