Мариана поклати глава.
— Не можем да го направим, Зоуи.
— Защо не?
— Смятам, че трябва да оставим това на полицията.
— Но ти чу инспектора. Те не търсят, те вече са решили. Трябва да направим нещо. — Зоуи въздъхна тежко. — Ще ми се Себастиан да беше тук. Той щеше да знае какво.
Мариана схвана упрека.
— И на мен ми се иска да беше тук. — Замълча за миг. — Мислех си. Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Лондон за няколко дни?
Още в момента, в който го каза, усети, че е сгрешила. Зоуи я изгледа изумена.
— Моля?
— Може да помогне, ако се отдалечиш малко.
— Не мога просто да избягам. Това няма да помогне. Мислиш ли, че Себастиан щеше да каже нещо такова?
— Не — отвърна Мариана внезапно ядосана. — Но аз не съм Себастиан.
— Не — отвърна момичето със същото раздразнение. — Не си. Себастиан би искал да останеш. Това би казал той.
Мариана предпочете да замълчи за момента. После реши да сподели нещо — тревогата, загнездила се в нея след разговора им вчера.
— Зоуи. Сигурна ли си… че ми казваш всичко?
— За кое?
— Не знам. За това, за Тара. Не спирам да си мисля, не мога да се отърва от чувството, че криеш нещо.
Зоуи поклати глава.
— Не, нищо не крия.
После погледна встрани. Но Мариана продължаваше да се съмнява. Това я притесни.
— Зоуи. Имаш ли ми доверие?
— Дори не задавай подобен въпрос.
— Тогава чуй ме. Важно е. Има нещо, което не ми казваш. Знам го. Усещам го. Довери ми се. Моля те…
Зоуи се колебаеше, после отстъпи.
— Мариана, виж…
Но тогава, поглеждайки над рамото ѝ, Зоуи видя нещо, нещо, което я накара да млъкне. В очите ѝ за миг проблесна странен, изплашен поглед — и след това изчезна. Тя се обърна към Мариана и поклати глава.
— Не, нищо. Честно.
Мариана се извърна, за да види какво бе видяла племенницата ѝ. А там, до входа на параклиса, стояха професор Фоска и антуражът му — красивите момичета в бели рокли, потънали в тих разговор.
Фоска си запали цигара. Срещна погледа ѝ през облачето пушек и двамата се втренчиха един в друг за секунда.
После професорът остави групата и дойде при тях с усмивка. Мариана чу как племенницата ѝ въздъхна тихо, докато той се приближаваше.
— Здравейте — поздрави той, когато стигна при тях. — Нямах възможност да се представя преди. Аз съм Едуард Фоска.
— Мариана… Андрос. — Нямаше намерение да използва моминското си име. То само ѝ се изплъзна. — Леля съм на Зоуи.
— Знам коя сте. Зоуи ми е разказвала за вас. Много съжалявам за мъжа ви.
— О — изненада се Мариана. — Благодаря.
— Съжалявам и за Зоуи — погледна той към момичето. — Загубила е чичо си, а сега трябва да скърби и за Тара.
Зоуи не отговори, просто повдигна рамене, избягвайки погледа на Фоска.
Имаше нещо, което Зоуи не ѝ казваше, нещо, което избягваше. Страхува се от него, внезапно си помисли Мариана. Но защо?
На самата нея професорът изобщо не ѝ изглеждаше заплашителен, изглеждаше ѝ напълно искрен, изпълнен със състрадание. Той я погледна топло.
— Съчувствам на всички студенти — каза той. — Това ще съсипе цялата година, ако не и целия колеж.
Зоуи рязко се обърна към леля си.
— Трябва да тръгвам, имам среща с приятели за по чашка. Искаш ли да дойдеш?
Тя поклати глава.
— Обещах да се отбия да видя Клариса. Ще се видим по-късно.
Зоуи кимна и се отдалечи.
Мариана се извърна отново към Фоска, но за нейна изненада той вече си беше тръгнал и пресичаше двора.
На мястото, където беше стоял допреди миг, имаше само следа от цигарен дим, който се въртеше и виеше, преди да се стопи във въздуха.
19.
— Разкажи ми за професор Фоска — помоли Мариана.
Клариса ѝ хвърли любопитен поглед, докато наливаше кехлибарен на цвят чай в двете изящни чаши от китайски порцелан. Подаде ѝ едната.
— Професор Фоска? Какво те накара да попиташ за него?
Мариана реши, че ще е по-добре да не се впуска в подробности.
— Няма причина. Просто Зоуи го спомена.
Домакинята повдигна рамене.
— Не го познавам много добре, тук е само от две години. Първокласен ум. Американец. Направи доктората си под ръководството на Робъртсън в Харвард.
Клариса седеше срещу гостенката си в кресло с избеляла бледозелена тапицерия до прозореца и ѝ се усмихваше с обич. Професор Клариса Милър наближаваше осемдесет, а неостаряващото ѝ лице бе скрито под облак разрошена сива коса. Носеше бяла копринена блуза и пола от туид с широка плетена зелена жилетка, която вероятно беше доста по-стара от повечето ѝ студенти.