Клариса беше неин научен ръководител, когато Мариана беше студентка. Голяма част от обучението в „Сейнт Кристофър“ се провеждаше индивидуално, между преподавател и студент, обикновено в жилището на преподавателя. По всяко време след обяда, понякога и по-рано, по преценка на съответния преподавател се сервираше алкохол — отлично божоле в случая на Клариса, носено от лабиринтите на винарските изби на колежа, което ѝ даваше възможност за просвещение в областта не само на литературата, но и на вината.
Означаваше също и че уроците придобиваха по-личен характер и границата между учител и ученик леко се размиваше — доверяваха се тайни, споделяха се чувства. Клариса беше трогната и може би малко заинтригувана от това самотно гръцко момиче, лишено от майка. Грижеше се майчински за Мариана по време на образованието ѝ в „Сейнт Кристофър“. Мариана от своя страна намираше вдъхновение в нея — не само заради забележителните академични постижения на своята професорка в сфера, доминирана от мъжете, но и заради знанията ѝ и ентусиазма да ги споделя с другите. А търпението и добрината на Клариса — както и някое и друго нейно избухване — доведоха до това, че Мариана запомни от нея много повече, отколкото от всеки друг наставник, с когото бе работила.
Останаха във връзка и след като се дипломира, от време на време разменяха кратки писъмца и пощенски картички, докато един ден неочакван имейл не обяви, че въпреки съпротивата си Клариса е влязла в ерата на интернет. След смъртта на Себастиан изпрати на Мариана красив, проникновен имейл, който тя намери за толкова трогателен, че го запази и го препрочете няколко пъти.
— Чух, че професор Фоска е преподавал на Тара? — подхвърли Мариана.
Клариса кимна.
— Така е, да, преподаваше ѝ. Горкото момиче… Знам, че той се притесняваше за нея.
— Така ли?
— Да, каза, че Тара едва успявала в академичен план. Много била объркана, така твърдеше. — Тя въздъхна и поклати глава. — Ужасна работа. Ужасна.
— Да. Да, права си.
Мариана отпи малко чай, докато гледаше как Клариса пълни лулата си с тютюн. Беше красива вещ, изработена от тъмно черешово дърво.
Лулата беше навик, който Клариса бе възприела от покойния си съпруг. Стаите ѝ миришеха на дим и лют, остър тютюн, с течение на годините миризмата се беше пропила в стените, в книгите на бюрото, в самата Клариса. На моменти беше непоносима и Мариана знаеше, че има студенти, които възразяват срещу пушенето ѝ по време на занимания. Накрая тя беше принудена да се съобрази с променящите се стандарти за здраве и безопасност и вече нямаше право да тормози студентите със своя навик.
Мариана нямаше нищо против — всъщност, седейки тук сега, осъзна, че тази миризма ѝ е липсвала. В редките случаи, когато попадаше на човек, който пуши лула във външния свят, тя веднага усещаше сигурност и свързваше миризливия, тъмен облак дим с мъдростта и учението… и добрината.
Клариса запали лулата и започна да подръпва, докато изчезна зад облак дим.
— Мъча се да намеря някакъв смисъл — каза тя. — Знаеш ли, много съм объркана. Кара ме да мисля колко защитен живот водим тук, в университета — наивно, вероятно дори умишлено невежи за ужасите на външния свят.
Вътре в себе си Мариана беше съгласна с нея. Да четеш за живота не беше подготовка да го живееш, беше научила това по трудния начин. Но не каза нищо. Само кимна.
— Такава жестокост е ужасяваща. Трудно е да бъде разбрана.
Клариса посочи с лулата си към нея. Често използваше лулата, за да подчертае нещо, запращайки тютюн във всички посоки, като оставяше почернели дупки по килимите, където падаха горящите въгленчета.
— Да знаеш, гърците имат дума за това. За този вид гняв.
На Мариана ѝ стана интересно.
— Сериозно?
— Menis. Няма еквивалент на английски. Помниш, че Омир започва „Илиада“ с „μῆνιν ἄειδε, θεά, Πηληϊάδεω Ἀχιλῆος“ — „О, музо, възпей оня menis на Ахил“4.
— Да. И какво точно означава?
Клариса се замисли за секунда.
— Предполагам, че най-близкият превод е вид неконтролируем гняв, ужасяваща ярост, безумие.
Мариана кимна.
— Безумие, да… Беше истинско безумие.
Клариса остави лулата си в малък сребърен пепелник.
Усмихна ѝ се леко.
— Толкова се радвам, че си тук, скъпа. Много ще помогнеш.
— Ще остана само тази нощ, тук съм само заради Зоуи.
4
„Музо, възпей онзи гибелен гняв на Ахила Пелеев“, „Илиада“, Омир. Превод Александър Милев и Блага Димитрова. — Б.пр.