Възрастната преподавателка изглеждаше разочарована.
— И това е всичко?
— Ами трябва да се връщам в Лондон. Имам пациенти…
— Разбира се, но… — Клариса вдигна рамене. — Не би ли могла да размислиш и да останеш няколко дни? В името на колежа?
— Не виждам как бих могла да помогна. Аз съм психотерапевт, а не детектив.
— Наясно съм. Психотерапевт, който специализира в групова терапия… А какво е това, ако не групов проблем?
— Да, но…
— Ти си била и студентка на „Сейнт Кристофър“, което ти дава известна представа и поглед, които полицията, колкото и добронамерена да е, просто не притежава.
Мариана поклати глава. Веднага се почувства леко раздразнена, че я притискат.
— Аз не съм криминалист. Това наистина не е моята област.
Клариса я погледна разочарована, но не каза нищо. Вместо това се вгледа в нея за момент. После заговори по-меко.
— Прости ми, скъпа. Хрумна ми, че нито веднъж не съм те питала какво е чувството.
— Моля?
— Да си тук… Без Себастиан.
Клариса споменаваше името му за първи път и Мариана се смути. Не знаеше какво да каже.
— Не знам какво е чувството.
— Сигурно е странно?
— „Странно“ е добра дума.
— След смъртта на Тими се чувствах странно. Той беше навсякъде и внезапно изведнъж изчезна. Не преставах да очаквам да изскочи иззад колона и да ме стресне… и все още го очаквам.
Клариса и професор Тимъти Милър бяха женени трийсет години. Двама знаменити ексцентрици на Кеймбридж, често виждани да прекосяват енергично града с книги под мишница, с несресани коси, понякога с различен цвят чорапи, потънали дълбоко в разговор. Бяха една от най-щастливите двойки, които Мариана бе срещала, докато Тими не умря преди десет години.
— Става по-лесно — каза Клариса.
— Наистина ли?
— Важното е да гледаш напред. Не може вечно да надничаш назад, зад рамото си. Мисли за бъдещето.
Мариана поклати глава.
— Честно казано, не мога да видя бъдеще… Не виждам много. Всичко е… — Затърси думата. После си спомни. — Зад воал. Откъде беше това? „Зад воала, зад воала…“
— Тенисън — без колебание каза Клариса. — In Memoriam, строфа петдесет и шест, ако не бъркам.
Мариана се усмихна. Повечето им преподаватели имаха енциклопедия на мястото на мозъците си, Клариса имаше цяла библиотека. Професорката ѝ затвори очи и продължи да рецитира по памет:
— О, живот тъй безполезен и тъй крехък! / Де е гласът ти да ме успокоява и благословя! /Каква надежда за ответ и за промяна? /Зад воала, зад воала…
Мариана кимна печално.
— Да… Да, това е.
— Боя се, че Тенисън е доста подценяван в днешни дни — усмихна се Клариса, после погледна часовника си. — Щом ще оставаш тук тази нощ, трябва да ти намерим стая. Ще звънна в портиерната.
— Благодаря ти.
— Изчакай за момент.
Възрастната жена се изправи на крака и отиде до библиотеката. Прокара пръст по гърбовете, докато не откри книга. Издърпа я от полицата и я сложи в ръцете на Мариана.
— Ето. Намерих в това извор на голяма утеха, след като Тими почина.
Беше тънко томче с кожена подвързия. IN MEMORIAM А. Н. Н. беше щамповано на предната корица с избледнели позлатени букви.
Клариса погледна твърдо Мариана.
— Прочети го.
20.
Господин Морис, главният портиер, намери стая.
Мариана се изненада, че ще го види в портиерната. Помнеше добре стария господин Морис: беше възрастен, закръглен мъж, много популярен в колежа, много снизходителен към студентите.
Но този господин Морис беше млад, нямаше и трийсет, висок и доста едър. Имаше ясно изразена брадичка и тъмнокестенява коса, сресана на път отстрани и пригладена назад. Носеше тъмен костюм, синьо-зелената вратовръзка на колежа и черно бомбе.
Усмихна се при изненадания поглед на Мариана.
— Изглежда очаквахте друг, госпожице.
Мариана кимна, смутена.
— Аз всъщност… господин Морис…
— Това беше дядо ми. Почина преди няколко години.
— О, разбирам, съжалявам…
— Не се притеснявайте. Случва се постоянно. Аз съм само негово бледо копие, другите портиери постоянно ми го напомнят. — Той намигна и повдигна леко шапката си. — Оттук, госпожице. Последвайте ме.
Учтивите му, официални маниери изглеждаха като от друга епоха, помисли си Мариана. По-добра може би.
Той настоя да носи чантата въпреки протестите ѝ.
— Така правим нещата тук. Знаете го. „Сейнт Кристофър“ е място, където времето е спряло.