Спорно е дали Тенисън някога се е възстановил напълно от загубата на Халам. Депресиран, размъкнат, немит, той се отдал на скръбта си. Разпаднал се. През следващите седемнайсет години скърбял, пишейки единствено по малко поезия — редове, строфи, елегии — всички за Халам. Накрая тези стихове били събрани заедно в една огромна поема. Издадена под заглавието In Memoriam А. Н. Н., тя бързо е призната за една от най-великите поеми, писани някога на английски език.
Мариана се настани удобно на леглото и започна да чете. Скоро откри колко болезнено автентичен и познат звучи гласът му — завладя я странното усещане, че това е нейният глас, а не този на Тенисън, че той изразява чувствата, за които тя не може да намери думи, че говори вместо нея: „Понякога тъжа наполовина / как с думи да предам тъгата в мен; / защото думи като природа наполовина разкриват / и наполовина скриват душата в тях“. Точно като Мариана година след смъртта на Халам Тенисън бе направил пътуване обратно до Кеймбридж. Вървял по същите улици, по които някога ходел с Халам, и открил, че „се чувства както преди, но не съвсем“, а когато застанал пред стаята на Халам, видял, че „друго име стои на вратата“.
И тогава Мариана се натъкна на онези редове, станали толкова знаменити, че се бяха влели в самата тъкан на английския език, и изникнали тук, скрити сред толкова много други стихове, те пак успяха да се промъкнат неусетно, да я изненадат и да спрат дъха ѝ:
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Отпусна книгата и погледна през прозореца. Но навън беше тъмно и от стъклото я погледна единствено отражението на собственото ѝ лице. Вгледа се в себе си, докато сълзите мокреха бузите ѝ.
Накъде сега? — помисли си тя. — Накъде отиваш?
Какво правиш?
Права беше Зоуи — бягаше. Но накъде? Обратно в Лондон? Обратно в онази населена с призраци къща на „Примроуз Хил“? Тя вече не беше неин дом — беше просто дупка, където да се скрие.
Зоуи имаше нужда от нея, независимо дали го признаваше или не, Мариана просто не можеше да я изостави — изключено беше.
Внезапно си спомни какво ѝ бе подхвърлила пред параклиса: че Себастиан би ѝ казал да остане. Права беше.
Себастиан би искал Мариана да отстоява позицията си и да се бори.
Добре тогава, какво следваше?
Умът ѝ се върна към представлението на професор Фоска в двора. „Представление“ май беше подходяща дума. Дали нямаше нещо прекалено гладко в думите му, леко „отрепетирано“? Но дори и така, той си имаше алиби. И освен ако не беше принудил своите студентки да лъжат заради него, което изглеждаше невероятно, би трябвало да е невинен…
И все пак…?
Нещо не се вписваше. Имаше нещо странно.
Тара обвинява Фоска, че заплашва да я убие. А после… няколко часа по-късно е мъртва.
Не би било зле да остане няколко дни в Кеймбридж и да поразпита за връзката на Тара с преподавателя. Професор Фоска определено имаше нужда от малко проучване.
И след като от полицията не искаха да се занимават с него, то тогава Мариана — в знак на почит към приятелката на Зоуи — би могла да се вслуша в историята на тази млада жена… и да я приеме сериозно.
Та макар и само защото никой друг не искаше.
Част втора
Несъгласието ми с голяма част от психоанализата се дължи на предубеждението, че страданието е грешка, признак на слабост или дори болест. Всъщност най-големите истини, до които сме стигнали, се дължат на човешкото страдание.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.
1.
Тази нощ отново не можах да заспя. Прекалено енергичен се чувствам, прекалено напрегнат. Свръхвъзбуден би казала майка ми.
Затова се отказах от опитите да се унеса и излязох да се разходя.
Докато скитах из пустите улици на града, срещнах лисица. Не ме чу да приближавам и вдигна стресната очи.
Никога досега не съм бил толкова близо до лисица. Какво великолепно създание! Какъв кожух, каква опашка и тези тъмни очи, втренчени право в мен.