Взрях се в тях и… какво видях?
Трудно е да се опише: в този миг видях чудото на сътворението, цялото чудо на вселената в онези животински очи. Беше сякаш виждаш Бог. И — за секунда — изпитах странно чувство. Като за някакво присъствие. Все едно Бог беше там, на улицата, до мен и ме държеше за ръка.
Изведнъж се почувствах в безопасност. Почувствах се спокоен, в мир — сякаш някаква яростна треска бе утихнала, някакъв делириум бе угаснал от само себе си. Почувствах другата си част, добрата си част да се надига със зората…
Но тогава лисицата изчезна. Изчезна в сенките и слънцето изгря… Бог го нямаше. Бях сам, разделен на две.
Не искам да съм двама души. Искам да съм един човек. Искам да съм цял. Но както изглежда, нямам избор.
И докато стоях там, на улицата, и слънцето изгряваше, изведнъж сякаш си припомних нещо ужасяващо — друго зазоряване преди много години. Друга сутрин, точно като тази.
Същата жълта светлина. Същото усещане, че се разкъсваш на две.
Но къде?
Кога?
Знам, че мога да си спомня, ако опитам. Но дали искам? Имам усещането, че е нещо, което полагам усилия да забравя. От какво се страхувам толкова много? От баща ми? Още ли вярвам, че може да изскочи от кутията като герой от пантомима и да ме удари?
Или е полицията? Страхувам се от внезапно поставена на рамото ми ръка, арест и наказание, възмездие за престъпленията ми?
Защо съм толкова уплашен?
Някъде трябва да има отговор.
И аз знам къде да го търся.
2.
Рано на следващата сутрин Мариана отиде да види Зоуи.
Племенницата ѝ току-що се беше събудила и беше замаяна, стискаше Зебра в едната си ръка, докато с другата сваляше маската за очи от лицето си.
Примигна срещу Мариана, която дръпна завесите, за да пусне вътре дневната светлина. Момичето имаше ужасен вид — очите му бяха кървясали, изглеждаше изтощено.
— Съжалявам, не спах добре. Не спирам да сънувам гадни сънища.
Мариана ѝ подаде чаша кафе.
— За Тара? Мисля, че и аз бях така.
Момичето кимна и отпи от кафето си.
— Имам чувството, че съм в някакъв кошмар. Не мога да повярвам, че наистина я… няма.
— Знам.
Очите на Зоуи се напълниха със сълзи. Мариана се чудеше дали да я утеши, или да я разсее с нещо. Предпочете последното. Вдигна купчината книги от бюрото и погледна заглавията — „Херцогинята на Малфи“, „Трагедията на отмъстителя“, „Испанската трагедия“.
— Чакай да отгатна. Този срок изучавате трагедията.
— „Трагедията на отмъстителя“ — изпъшка тихо Зоуи. — Толкова е тъпо.
— Май не я харесваш?
— „Херцогинята на Малфи“ е поносима… смешна е, искам да кажа, толкова е безумна.
— Помня я. Отровени библии и върколаци. Но някак си още въздейства, нали? Поне аз така си мисля. — Погледна книгата. — Не съм я чела от години.
— Ще я поставят в театър Ей Ди Си този срок. Ела да я видиш.
— Ще дойда. Добра роля е. Защо не се явиш на прослушване?
— Явих се. Не я получих. — Зоуи въздъхна. — Трагедия.
Мариана се усмихна. Но после тази малка преструвка, че всичко е наред, се срина. Момичето се втренчи в нея и смръщи лице.
— Тръгваш ли си? Да се сбогуваш ли си дошла?
— Не. Не си тръгвам. Реших да остана, поне за няколко дни… и да задам малко въпроси. Да видя дали не мога да помогна.
— Сериозно? — Очите на Зоуи светнаха и смръщеният ѝ израз изчезна. — Страхотно. Благодаря ти. — Поколеба се. — Слушай. Това, дето го казах вчера… че ми се ще Себастиан да беше тук… извинявай.
Мариана поклати глава, разбираше я много добре. Племенницата ѝ и Себастиан винаги бяха имали специална връзка. Когато беше мъничка, тя вечно тичаше при него, щом ожули коляно или се пореже, или просто има нужда от утешение. Мариана нямаше нищо против, знаеше колко важно е да имаш баща. А Себастиан беше най-близкото до баща, което Зоуи имаше след загубата на родителите си.
— Не трябва да ми се извиняваш — усмихна се тя. — Себастиан винаги е бил много по-добър от мен при криза.
— Винаги се грижеше за нас. А сега… — Зоуи повдигна рамене.
— Сега ние се грижим една за друга. Разбрано?
— Разбрано — кимна момичето. После се взе в ръце и заговори по-твърдо. — Дай ми двайсет минути да взема душ и да се приготвя. Може да направим план…
— Какви ги говориш? Нямаш ли лекции днес?
— Да, но…
— Никакво „но“ — каза твърдо Мариана. — Отиваш на лекциите си. Влизаш в часовете си. Ще се видим за обяд. Тогава ще говорим.
— Ох, Мариана…