Мариана си мислеше, че той прилича малко на крал или на диктатор. По-късно откри, че е изключително богат, не че човек би се досетил от суровия, спартански начин, по който живееха. Вероятно майка ѝ — нейната нежна, деликатна майка англичанка — би могла да смекчи характера му, стига да беше живяла достатъчно дълго. Но тя беше починала трагично млада, скоро след раждането на Мариана.
Отрасна, ясно усещайки тази загуба. Като терапевт, знаеше, че първото осъзнаване на собственото аз от страна на бебето идва с погледа на родителите му. Раждаме се под наблюдение — израженията на родителите ни, това, което виждаме отразено в огледалото на техните очи, определя как виждаме себе си. Мариана загуби погледа на майка си, а също и този на баща си, защото за него сякаш беше трудно да я погледне право в очите. Когато се обръщаше към нея, обикновено се взираше някъде над рамото ѝ. Тя можеше непрекъснато да се мести и премества, да се промъква в обсега на полезрението му, надявайки се да бъде видяна, но някак си винаги оставаше незабелязана.
В редките случаи, когато успяваше да улови погледа му, там виждаше огромно презрение, изгарящо разочарование. Очите му ѝ казваха истината: не е достатъчно добра. Без значение колко се стараеше, Мариана винаги усещаше, че се е провалила, че пак е съумяла да направи или каже грешното нещо — тя сякаш го дразнеше със самото си съществуване. Вечно изразяваше несъгласие с нея, без значение за какво ставаше дума, все едно бяха Петручио и Катрина2 — ако тя кажеше, че е студено, той казваше, че е горещо, ако тя кажеше, че е слънчево, той настояваше, че вали. Но въпреки критиките и противоречията Мариана го обичаше. Той бе всичко, което имаше, и тя копнееше да заслужи обичта му.
В детството ѝ имаше твърде малко обич. Вярно, че имаше по-възрастна сестра, но не станаха близки. Елиза беше със седем години по-голяма и не проявяваше интерес към малката си срамежлива сестричка. Затова Мариана прекарваше дългите летни месеци самичка, играейки си в градината под строгия поглед на икономката. Нищо чудно, че израсна малко саможива и се чувстваше неудобно в присъствието на други хора.
Иронията, че в крайна сметка стана групов терапевт, не ѝ убягна. Но колкото и парадоксално да беше, това противоречие ѝ послужи добре. При груповата терапия именно групата, а не индивидът е фокус на лечението: да си добър групов терапевт до известна степен означава да си невидим.
Мариана беше много добра в това.
В сесиите, които провеждаше, се стараеше да не се меси в развоя на дискусията, доколкото това бе възможно. Намесваше се единствено когато комуникацията се наруши, когато би било полезно да направи някаква интерпретация или когато нещо се обърка.
В онзи конкретен понеделник конфликтът възникна почти веднага, като наложи една от редките ѝ намеси. Проблемът, както обикновено, беше Хенри.
3.
Хенри се появи по-късно от останалите. Зачервен, задъхан и сякаш леко нестабилен на краката си. Мариана се зачуди дали не е дрогиран. Не би се изненадала. Подозираше, че Хенри злоупотребява с лекарствата си — но тъй като беше негова терапевтка, а не лекар, не можеше да направи кой знае какво по въпроса.
Хенри Бут беше само на трийсет и пет, но изглеждаше по-стар. Рижата му коса беше изпъстрена със сиви кичури, а лицето — покрито с дълбоки бръчки, също като гънките на смачканата риза, която носеше. Вечно намръщен, той създаваше впечатление, че е постоянно напрегнат, като навита пружина. Приличаше ѝ на боксьор или боец, подготвящ се да нанесе — или да получи — следващия удар.
Измърмори някакво извинение за закъснението си, после седна, стиснал картонена чаша с кафе.
И проблемът се оказа чашата с кафе.
Лиз незабавно отвори уста. Беше малко над седемдесетте, пенсионирана учителка, педантичен привърженик на идеята, че нещата трябва да се правят „както му е редът“, както тя се изразяваше. Мариана я смяташе за доста досадна, дори дразнеща. И вече се беше досетила какво се готви да каже.
— Това не е разрешено — каза Лиз, посочвайки с пръст, треперещ от възмущение, чашата с кафе на Хенри. — Не е позволено да внасяме нищо отвън. Всички го знаем.
Хенри изсумтя.
— Защо не?
— Защото такива са правилата, Хенри.
— Майната ти, Лиз.
— Моля? Мариана, чу ли го какво ми каза?
Лиз мигновено избухна в сълзи и от там нататък нещата се изродиха — завършвайки с поредната ожесточена кавга между Хенри и останалите членове на групата, всички яростно обединени срещу него.