— Не. Категорична съм. По-важно от всякога е сега да си заета и да се фокусираш върху работата си. Ясно?
Зоуи въздъхна тежко, но спря с възраженията.
— Ясно.
— Хубаво. — Мариана я целуна по бузата. — Ще се видим по-късно.
Мариана излезе от стаята и се спусна към реката.
Мина покрай хангара за лодки на колежа и редицата плоскодънки, които принадлежаха на „Сейнт Кристофър“ и стояха завързани със синджири към брега, леко поклащащи се върху водата.
Докато вървеше, звънеше на пациентите си, за да анулира срещите за седмицата.
Не им каза какво е станало. Просто бегло спомена, че има неотложен семеен въпрос. Всички приеха новината нормално, с изключение на Хенри. Не очакваше той да реагира добре, както и стана.
— Много благодаря — каза той саркастично. — Поздравления, приятелко. Оценявам го високо.
Мариана се опита да му обясни, че случаят е спешен, но той не се интересуваше от нищо. Също като децата Хенри виждаше само, че неговите собствени желания не са удовлетворени, и единствената му цел беше да я накаже.
— Ти интересуваш ли се от мен? Изобщо пука ли ти?
— Хенри, това са неща извън моя контрол…
— Ами аз? Аз имам нужда от теб, Мариана. Това е извън моя контрол. Случват се разни неща. Аз… аз тук потъвам…
— Какво има? Какво става?
— Не мога да говоря за това по телефона. Имам нужда от теб… Защо не си си у вас?
Мариана се вцепени. Откъде знаеше той, че не си е вкъщи? Сигурно пак е наблюдавал дома ѝ.
Внезапно усети алармено звънче в главата си — тази ситуация с Хенри беше непоносима, но тя се ядоса преди всичко на себе си за това, че бе позволила да се стигне дотук. Налагаше се да се справи с това, да се справи с Хенри. Но не сега. Не днес.
— Трябва да вървя — каза тя.
— Знам къде си, Мариана. Не го знаеше, нали? Следя те. Виждам те…
Тя затвори телефона. Почувства се неспокойна. Огледа брега на реката и пътеките от двете страни, но никъде не го видя.
Разбира се, че няма да го види, той просто се опитваше да я уплаши. Ядоса се на себе си, че се хвана в капана му.
Поклати глава и продължи по пътя си.
3.
Красива сутрин беше. По цялата река слънчевата светлина проблясваше през върбите, яркозелените им листа светеха прозрачни над главата ѝ. А под краката ѝ, по пътеката, растяха туфи диви циклами като малки розови пеперуди. Трудно беше да съчетае тази красота с причината да е тук или с мислите си, които се въртяха главно около убийство и смърт.
Какво, по дяволите, правя? — помисли си тя. — Та това е лудост.
Трудно беше мислите ѝ да не са мрачни, да не размишлява за онези неща, които не знаеше. Представа нямаше как се хваща убиец. Не беше криминолог, нито съдебен психолог като Джулиан. Притежаваше само инстинктивния си усет за човешката природа и човешкото поведение в резултат на годините работа с пациенти. Това би трябвало да ѝ свърши работа, налагаше се да отхвърли тази неувереност — сега тя само щеше да ѝ пречи. Трябваше да вярва на инстинктите си. Замисли се за секунда.
Откъде да започне?
Така, първо — и това беше най-важното — трябваше да разбере Тара: каква е била като личност, кого бе обичала, кого бе мразила и от кого се бе страхувала. Подозираше, че Джулиан е прав: Тара е познавала убиеца си. Затова трябваше да открие тайните ѝ. Не би трябвало да е трудно. В групи като тези в малки затворени общности гъмжеше от клюки и хората знаеха интимни подробности за личния живот на всеки. Ако в приказките на Тара, че е имала връзка с Едуард Фоска например, имаше някаква истина, не можеше да няма и някакви слухове. Можеше да научи много от това, което щяха да кажат другите в колежа. Оттук щеше да започне — като задава въпроси.
И което беше още по-важно, като слуша внимателно.
Стигна до по-оживена част от реката, до „Мил Лейн“. Далече напред се виждаха хора, които вървяха, тичаха, караха велосипеди. Замисли се за тях. Всеки един можеше да е убиецът. Той можеше да е тук в момента.
Можеше да я наблюдава.
Как би могла да го разпознае? Е, простият отговор беше, че няма начин. И въпреки всички претенции на Джулиан за натрупан опит и познания и той не би могъл. Знаеше, че ако бъде попитан за психопатия, Джулиан ще посочи увреждане на фронталния или темпоралния лоб на мозъка или ще изреди поредица от безсмислени етикети — антисоциално личностно разстройство, злокачествен нарцисизъм — плюс несериозен набор от характеристики като висок интелект, повърхностен чар, грандомания, митомания, презрение към морала — всяка от които обяснява твърде малко. Но не обясняват как или защо един човек може да стигне дотук — да стане безжалостно чудовище, което използва други човешки същества, сякаш са счупени играчки, които могат да бъдат разбити на парченца.