Едно време психопатията е била наричана просто „зло“. За хора, които са зли — които са намирали удоволствие в тормоза или убийството на други — се е писало още откак Медея е замахнала с брадвата към децата си, а вероятно и много преди това. Думата „психопат“ е изкована от германски психиатър през 1888 — същата година, когато Джак Изкормвача тероризира Лондон — и идва от германската дума psychopastiche, която буквално означава „страдаща душа“. Това беше водещото за Мариана: страданието, чувството, че тези чудовища също изпитват болка. Да мисли за тях като за жертви ѝ позволяваше да е по-рационална в подхода си и по-състрадателна. Психопатията или садизмът не изникват от нищото. Не са вирус, заразяващ някого случайно. Имат своята дълга предистория в детството.
Мариана вярваше, че детството е реактивен опит, което означава, че за да изпитаме емпатия към друго човешко същество, тя първо трябва да ни бъде показана — от нашите родители или хората, които се грижат за нас. Човекът, убил Тара, едно време е бил малко момче — момче, на което не е била показана нито емпатия, нито доброта. Страдало е, непоносимо е страдало.
Все пак много деца израстват в ужасно нездравословна среда и не свършват като убийци. Защо? Както старият научен ръководител на Мариана обичаше да казва: „Не е необходимо много, за да спасиш едно детство“. Малко доброта, малко разбиране и подкрепа: някой, който да разпознае и да признае детската реалност и да спаси здравия разум на детето.
Мариана подозираше, че в този случай не е имало такъв човек — нито мила баба, нито любим чичо, добронамерен съсед или учител, който да види болката, да я назове и да я превърне в реалност. Единствената реалност, която е съществувала, е принадлежала на насилника, а чувствата на малкото дете за срам, страх и гняв са били твърде опасни, за да се справи само с тях — не е знаело как — затова просто не ги е обработило, не ги е почувствало. Принесло е в жертва истинското си аз, всичката непочувствана болка и гняв на подземния свят пред олтара на мъглявия свят на подсъзнателното.
Загубил е връзка с това, което всъщност е. Така че мъжът, примамил Тара на онова изолирано място, е бил непознат колкото за другите, толкова и за себе си. Мариана подозираше, че е блестящ актьор: безупречно вежлив, добродушен и чаровен. Но Тара някак го е провокирала и ужасеното дете вътре в него е подскочило и е посегнало към ножа.
Но какво го беше отключило?
Там беше въпросът. Да можеше само да надникне в съзнанието му и да прочете мислите му, където и да беше.
— Здрасти.
Гласът зад нея я накара да подскочи. Обърна се бързо.
— Извинявай — каза той. — Нямах намерение да те стресна.
Беше Фред, младежът, с когото се бе запознала във влака. Буташе колело, стиснал купчина листове под мишница, захапал ябълка. Усмихна ѝ се широко.
— Помниш ли ме?
— Да, помня те.
— Казах, че ще се срещнем пак, нали? Предсказах го. Казах ти, падам си малко екстрасенс.
Мариана се усмихна.
— Кеймбридж е малко място. Чиста случайност.
— От мен да го знаеш. Като физик. Няма такова нещо като случайност. Статията, която пиша в момента, всъщност го доказва.
Фред кимна към снопа листове, които се изплъзнаха изпод ръката му, и страници математически уравнения се разлетяха по цялата пътека.
— Мамка му.
Хвърли колелото си на земята и се втурна да събира листовете. Мариана коленичи да му помогне.
— Благодаря — каза той, когато прибраха и последните страници.
Лицето му беше на сантиметри от нейното, взираше се в очите ѝ. Останаха така за секунда. Тя си помисли, че очите му са хубави, после прогони мисълта. Изправи се.
— Радвам се, че още си тук — каза Фред. — Дълго ли ще останеш?
Тя сви рамене.
— Не знам. Дойдох заради племенницата ми… тя… тя получи лоши новини.
— Говориш за убийството? Племенницата ти е в „Сейнт Кристофър“, така ли?
Мариана примигна притеснена.
— Не… не помня да съм ти го казвала.
— О, ами каза го. — После той продължи бързо. — Всички говорят за това, за станалото. Много мислих. И имам няколко теории.
— Какви теории?
— За Конрад. — Фред погледна часовника си. — Трябва да тичам точно сега, но предполагам няма да имаш нищо против да пийнем по нещо? Да речем… довечера? Може да поговорим. — Погледна я с надежда. — Е, явно само ако искаш, не те притискам, нищо специално…