— Аз ѝ я купих. Беше толкова самотна, когато дойде тук. Имаше нужда от нещо меко, което да гушка. Затова ѝ подарих зайчето.
— Много мило от твоя страна.
— Елси е цялата едно голямо сърце. Купих ѝ също и термофор. През нощта тук става ужасно студено. Оная завивка, дето им я дават, е безполезна, тънка е като вестник. — Тя се прозина, изглеждаше малко отегчена. — Мислиш ли да се бавиш дълго, скъпа? Просто вече трябва да вървя. Имам да чистя още едно стълбище.
— Не искам да те задържам. Възможно… възможно ли е да си тръгна след няколко минути?
Елси се замисли за секунда.
— Добре. Аз ще изскоча за една цигара, после се връщам на работа. Затвори след себе си, като си тръгнеш.
— Благодаря.
Тя излезе, затваряйки вратата след себе си. Мариана изпусна въздишка на облекчение. Слава богу. Огледа се. Още не беше намерила това, което търсеше. Надяваше се да го познае, като го види. Някакъв вид следа, насока към душевното състояние на Тара. Нещо, което би помогнало на Мариана да разбере, но какво би могло да е?
Отиде при скрина. Отвори всяко чекмедже, разгледа съдържанието. Депресираща, болезнена задача. Имаше чувството, че е хирург, че разтваря тялото на Тара и рови във вътрешните ѝ органи. Прегледа най-интимните ѝ вещи — бельото, гримовете, продуктите за коса, паспорта, шофьорската книжка, кредитните карти, детските снимки, снимките ѝ като бебе, малки бележници и напомняния, които бе писала на себе си, стари касови бележки от магазини, изостанали тампони, празни флакончета от кокаин, късчета тютюн и следи от марихуана.
Странно беше. Тара беше изчезнала, също като Себастиан, оставяйки всичките си принадлежности след себе си. Мариана си помисли: Като умрем, единственото, което остава след нас, е нещастието… и вещите ни, разбира се, които ще бъдат взети от другите.
Реши да се откаже. Каквото и да търсеше, явно не беше тук. Най-вероятно изобщо не съществуваше. Тя затвори последното чекмедже и тръгна да излиза.
После, когато стигна до вратата, нещо я накара да спре… и да се обърне. Огледа стаята още един път.
Очите ѝ се спряха на корковото табло на стената над бюрото. Бележки, рекламни флаери, пощенски картички, две-три фотографии, всички забодени на него.
Една от пощенските картички ѝ беше позната: картина на Тициан — „Тарквиний и Лукреция“. Мариана приближи. Погледна я по-внимателно.
Лукреция беше в спалнята си на леглото, гола и беззащитна, Тарквиний се бе надвесил над нея, вдигнал кама, проблясваща в светлината, готов да замахне. Беше красива, но дълбоко обезпокояваща.
Измъкна картичката от таблото. Обърна я.
И там, на гърба, имаше цитат, изписан на ръка с черно мастило. Четири реда на древногръцки:
Вгледа се в него озадачена.
7.
Мариана намери Клариса седнала в креслото си до прозореца с лула в ръката, потънала сред облак дим, да поправя купчина статии в скута си.
— Може ли за момент? — попита тя, надничайки през вратата.
— О, Мариана? Още ли си тук? Влизай, влизай. — Клариса я покани, махвайки с ръка. — Сядай.
— Нали не прекъсвам нещо?
— Всичко, което ме отвлича от оценяването на бакалавърски есета, е искрено приветствана почивка. — Клариса се усмихна и сложи купчината листове настрани. Изгледа любопитно Мариана, докато тя се настаняваше на дивана. — Реши да останеш?
— Само за няколко дни. Зоуи има нужда от мен.
— Хубаво. Много хубаво. Радвам се. — Тя запали отново лулата си и подръпна няколко пъти от нея. — А сега, какво мога да направя за теб?
Мариана бръкна в джоба си и извади пощенската картичка. Подаде я на Клариса.
— Намерих я в стаята на Тара. Чудех се какво можеш да ми кажеш за нея.
Клариса погледна картичката за момент, после я обърна. Вдигна изненадано вежди и прочете цитата на глас.
— ἓν δὲ πᾶσι γνῶμα ταὐτὸν ἐμπρέπει:/σφάξαι κελεύουσίν με παρθένον κόρῃ/Δήμητρος, ἥτις ἐστὶ πατρὸς εὐγενοῦς,/τροπαῖά τ᾽ ἐχθρῶν καὶ πόλει σωτήριαν.
— Какво е? Разпознаваш ли го?
— Мисля, че е… Еврипид. „Децата на Херакъл“, ако не бъркам. Чела ли си я?
Мариана усети пристъп на срам, че дори не е чувала за пиесата, камо ли да я е чела.
— Припомни ми я?
— Действието се развива в Атина — отвърна Клариса, посягайки към лулата си. — Цар Демофон се подготвя за война, трябва да защити града от микенците. — Пъхна лулата в ъгълчето на устата си, драсна клечка и я запали отново. Заговори между пуфканията. — Демофон се съветва с оракул… за да разбере шансовете си за успех… Цитатът е от тази част на пиесата.