— Разбирам.
— Това помага ли?
— Всъщност не.
— Не? — Преподавателката махна с ръка, за да прогони облак дим. — И какво те затруднява?
Мариана се усмихна при този въпрос. Понякога свръхинтелигентността на Клариса я правеше леко несхватлива.
— Боя се, че древногръцкият ми е малко ръждясал.
— О… да. Разбира се, извини ме — преподавателката погледна пощенската картичка и преведе надписа. — В груб превод казва… „Оракулът се съгласи: за да отблъснем врага и да спасим града… девица трябва да бъде пожертвана… девица от благородно потекло…“.
Мариана примигна изненадана.
— Благородно потекло? Казва това?
Клариса кимна.
— Дъщерята на πατρὸς εὐγενοῦς — благородник… трябва да бъде пожертвана на κόρῃ Δήμητρος…
— Δήμητρος?
— Богинята Деметра. А κόρῃ, разбира се, означава…
— Дъщеря.
— Правилно — кимна Клариса. — Благородна девица трябва да бъде принесена в жертва на дъщерята на Деметра, т.е. на Персефона.
Мариана усети как сърцето ѝ започва да бие по-бързо. Това е просто съвпадение, помисли си тя. Нищо не означава.
Преподавателката ѝ подаде картичката с усмивка.
— Персефона е била доста отмъстителна богиня, както съм сигурна, знаеш.
Мариана не се решаваше да проговори, не знаеше дали гласът няма да ѝ изневери. Затова само кимна.
Клариса се взря в нея.
— Добре ли си, скъпа? Изглеждаш малко…
— Добре съм… просто…
За секунда обмисли възможността да опита да обясни чувствата си. Но какво би могла да каже? Как е имала някакви суеверни фантазии, че тази отмъстителна богиня е участвала в смъртта на съпруга ѝ? Как би могла да го изрече на глас, без да прозвучи напълно откачено? Затова просто сви рамене и каза:
— Малко иронично е, това е всичко.
— Кое? О, имаш предвид, че Тара е от благородно потекло и че е била принесена в жертва, така да се каже? Няма две думи, наистина неприятна ирония.
— И не смяташ, че зад това се крие нещо повече?
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Освен… защо беше там? В нейната стая? Откъде е дошла тази картичка?
Клариса махна снизходително с лулата си.
— О, това е лесно… Този семестър Тара трябваше да пише доклад за древногръцката трагедия. Едва ли е било извън възможностите ѝ да препише цитат от някоя от пиесите, нали така?
— Да, предполагам, че си права.
— С положителност е малко необичайно за нея, това мога да кажа… Сигурна съм, че професор Фоска ще потвърди.
Мариана примигна.
— Професор Фоска?
— Той ѝ преподаваше гръцка трагедия.
— Разбирам. — Мариана се опита да звучи нормално. — Сигурна ли си?
— О, да. В края на краищата, той е специалистът. Блестящ е. Трябва да посетиш негова лекция, докато си тук. Много впечатляващ. Знаеш ли, че лекциите му са сред най-посещаваните във факултета — студентите се редят на опашка, която стига чак до двора, за да влязат, и седят на пода, ако няма места. Чувала ли си за подобно нещо — разсмя се Клариса, после бързо добави: — Разбира се, моите собствени лекции също винаги са много добре посетени. Голяма щастливка съм в това отношение. Но трябва да призная, че не чак до такава степен… Знаеш ли, ако си любопитна за Фоска, трябва наистина да си поговориш със Зоуи. Тя го познава най-добре.
— Зоуи? — Мариана се стресна. — Така ли? И защо?
— Ами той е неин научен ръководител.
— О, разбирам. — Кимна тя замислено. — Да, разбира се.
8.
Мариана покани Зоуи на обяд. Отидоха в близко френско бистро, отворило врати наскоро. Беше много популярно сред изгладнелите студенти, чиито роднини идваха да ги видят.
Доста по-изтънчено беше от ресторантите, които Мариана помнеше от студентските си години. Беше много оживено, чуваха се разговори и смях, потропване на прибори по чинии. Миришеше съблазнително на чесън, вино и цвърчащо в тигана месо. Елегантен сервитьор с жилетка и вратовръзка ги насочи към сепаре в ъгъла с бяла покривка и черни кожени седалки.
Мариана започна, като донякъде екстравагантно поръча половин бутилка шампанско розе. Не ѝ беше в стила и Зоуи изненадана повдигна вежди.
— А защо не? — повдигна рамо Мариана. — Би било хубаво да повдигнем малко духа.
— Не се оплаквам — отвърна момичето.
Когато шампанското пристигна, розовите мехурчета, които шипяха и блещукаха в дебелите кристални чаши, оправиха значително настроението им. В началото не обсъждаха Тара и убийството ѝ. Прескачаха от тема на тема, наваксвайки пропуснатото. Говориха за курсовете на Зоуи в „Сейнт Кристофър“ и как се чувства, навлизайки в третата си учебна година, както и за дразнещата липса на яснота за бъдещия ѝ живот и това, което би искала да прави.