След това заговориха за любов. Мариана я попита дали се среща с някого.
— Разбира се, че не. Такива момченца са. — Зоуи поклати глава. — Напълно щастлива съм със собствената си компания. Никога няма да се влюбя.
Мариана се усмихна. Прозвуча ѝ толкова млада с тези си приказки. Тиха вода. Подозираше, че независимо от сегашните си протести, когато Зоуи се влюби, ще е страстно и дълбоко.
— Един ден ще разбереш. Ще се случи.
— Не. — Момичето поклати глава. — Не, благодаря. От това, което съм видяла досега, любовта носи само скръб.
Мариана се разсмя.
— Това е доста песимистично.
— Да нямаш предвид реалистично!
— Едва ли.
— Ами ти и Себастиан?
Не беше подготвена за този удар, който определено беше под пояса и бе нанесен доста небрежно. Необходима ѝ беше секунда, за да възвърне гласа си.
— Себастиан ми донесе много повече, не само скръб.
Зоуи незабавно започна да се извинява.
— Съжалявам. Не исках да те разстройвам… аз…
— Не съм разстроена. Всичко е наред.
Но не беше. Това, че бяха тук, в този приятен ресторант, и пиеха шампанското, им даваше възможност да се престорят за малко, да избягат от убийството и всички неприятности, и да поживеят щастливо в малкото мехурче на настоящия момент. А Зоуи беше пукнала балона и Мариана почувства как всичката тъга, тревога и страх я заливат отново.
Известно време се храниха в мълчание. После тя каза тихо:
— Зоуи. Как се справяш…? Със случилото се с Тара?
Момичето замълча за секунда. После сви рамене. Не вдигна поглед.
— Добре. Но не много. Не мога да спра да мисля за това, имам предвид за начина, по който умря. Не мога… не мога да го извадя от главата си.
Погледна я. И Мариана почувства болката на разочарованието: искаше да оправи всичко, да отнеме болката на Зоуи по начина, по който го правеше, когато тя беше малка — да превърже раната, а още по-добре да я целуне, но знаеше, че вече не може. Пресегна се през масата и стисна ръката ѝ.
— Знам колко трудно е да го повярваш точно сега, но ще стане по-лесно.
— Наистина ли? — повдигна рамо момичето. — Мина повече от година, откакто Себастиан умря, а не става по-лесно. Още боли.
— Знам — кимна Мариана, не беше в състояние да спори със Зоуи. Права беше, така че просто нямаше смисъл. — Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да почетем паметта им по най-добрия възможен начин.
Зоуи задържа погледа ѝ и кимна.
— Разбирам.
Мариана продължи:
— А най-добрият начин да почетеш Тара…
— Е да го хванем?
— Да. Обещавам.
Зоуи сякаш се успокои от мисълта. Кимна.
— Е, имаш ли някакъв напредък?
— Всъщност имам — усмихна се Мариана. — Говорих с Елси, чистачката на Тара. И тя каза…
— О, господи. — Зоуи завъртя отегчено очи. — Само да знаеш, Елси е социопат. И Тара я мразеше.
— Сериозно? Елси каза, че били много близки… Каза също и че ти си се държала грубо с нея.
— Защото е куку затова. Тръпки ме побиват от нея.
Куку не беше точно думата, която Мариана би използвала, но до известна степен беше съгласна с мнението на Зоуи.
— Независимо от това не ти прилича да се държиш грубо. — Поколеба се. — Тя намекна също и че знаеш повече, отколкото ми казваш.
Наблюдаваше Зоуи внимателно. Но момичето само повдигна рамо.
— Все тая. Каза ли ти също, че Тара ѝ беше забранила да влиза в стаята ѝ? Защото Елси непрекъснато влизала, без да чука, опитвайки се да я издебне, когато излиза от душа? На практика я следеше.
— Разбирам. — Мариана се замисли за момент, после бръкна в джоба си. — А какво смяташ за това?
Извади пощенската картичка, която беше намерила в стаята на Тара. Преведе цитата и попита Зоуи какво мисли.
— Смяташ ли за възможно да го е написала Тара?
Зоуи поклати глава.
— Съмнявам се.
— Защо мислиш така?
— Ами всъщност Тара пет пари не даваше за гръцката трагедия, ако трябва да съм честна.
Мариана не можа да сдържи усмивката си.
— Някаква идея кой би могъл да я е изпратил?
— Не съвсем. Доста странна работа. Толкова страховит цитат.