— Ами професор Фоска?
— Какво за него?
— Мислиш ли, че би могъл да е той?
Зоуи повдигна рамо. Не изглеждаше убедена.
— Искам да кажа, може, но защо да ѝ праща съобщение на древногръцки? И защо точно това?
— Наистина, защо? — кимна на себе си Мариана. Хвърли поглед към Зоуи. — Разкажи ми за него. За професора.
— Какво за него?
— Ами какъв е?
Момичето сви рамене, лицето му леко се смръщи.
— Знаеш всичко, Мариана. Разказах ти за него, когато той започна да ми преподава. Разказах на теб и Себастиан.
— Така ли? — Мариана кимна, когато си спомни. — О, да… американският професор. Нали? Сега се сещам.
— Сериозно?
— Да, останало е в главата ми по някаква причина. Помня, че Себастиан се питаше дали не си се влюбила в него.
Зоуи направи гримаса.
— Е, грешал е. Не бях.
Отрече го с такава ярост, с толкова изненадваща жар, че Мариана внезапно се зачуди дали наистина не е била влюбена… и какво, ако е била? Не беше нещо изненадващо студенти да се влюбят в преподавателите си, особено ако са толкова чаровни и привлекателни като Едуард Фоска.
Но може би тълкуваше грешно реакцията на Зоуи… Може би беше напипала нещо напълно различно.
Реши да остави нещата така за момента.
9.
След обяда тръгнаха обратно към колежа покрай реката.
Зоуи си купи шоколадов сладолед и цялото ѝ внимание беше погълнато от него. Известно време вървяха в приятно мълчание.
През цялото време обаче Мариана имаше усещане за двоен образ — друга смътна картина насложена върху тази: спомен за Зоуи като малко момиченце, вървящо по същата тази пътека от потрошени, напукани камъни, хапващо си друг сладолед. Именно при онова посещение, когато Мариана беше още студентка, малката Зоуи за първи път срещна Себастиан. Спомни си стеснителността на Зоуи и как Себастиан я преодоля с малък магически трик, измъквайки монета от една лира иззад ухото ѝ, трик, който продължи да я очарова години наред.
Сега Себастиан, разбира се, пак вървеше с тях, още един призрачен образ, проектиран върху настоящето.
Странно какви неща си спомняш. Мариана хвърли поглед към стара, излиняла дървена пейка, докато минаваха покрай нея. Бяха седнали там, на тази пейка — тя и Себастиан — след последния изпит на Мариана и го отпразнуваха с просеко, смесено с ликьор от касис, пушейки син „Голоаз“ от кутия, открадната от Себастиан на купона предишната вечер. Спомни си как го целуваше и колко сладък вкус имаха целувките заради слабия вкус на ликьор, смесен с тютюна по устните му.
Зоуи я погледна.
— Много си мълчалива. Добре ли си?
Мариана кимна.
— Да седнем за малко? — После бързо добави: — Не на тази пейка. — Посочи към друга, малко по-нататък. — На онази.
Стигнаха до нея и седнаха.
Беше спокойно място в шарената сянка на върба точно до водата. Върбовите клони се полюшваха от лекия полъх на вятъра и връхчетата им мързеливо се носеха във водата. Мариана се загледа в плоскодънка, която минаваше под моста.
После наблизо се плъзна лебед и тя го проследи с поглед.
Имаше оранжев клюн и черни точици около очите. Не изглеждаше особено добре. Блестящите му едно време пера бяха мръсни и обезцветени около врата, оцветени в зелено от реката. Независимо от това беше впечатляващо създание — опърпано, но спокойно и изключително величествено. Завъртя дългия си врат и погледна към Мариана.
Дали не си въобразяваше, или наистина гледаше точно в нея?
За секунда лебедът остана вгледан в нея. Черните му очи сякаш я оценяваха с хладен ум.
След това мигът отлетя. Той извърна глава и Мариана беше отпратена в небитието — забравена. Проследи го с очи как изчезва под моста.
— Кажи ми — каза тя, поглеждайки Зоуи. — Не го харесваш, нали?
— Професор Фоска? Не съм казала такова нещо.
— Това е просто мое впечатление. Права ли съм?
Момичето сви рамене.
— Не знам… Имам чувството, че ме заслепява.
Мариана се смая от думите ѝ, не беше съвсем наясно какво иска да каже.
— А ти не харесваш да бъдеш заслепявана?
— Разбира се, че не харесвам. — Зоуи поклати глава. — Искам да виждам накъде вървя. А у него има нещо, не знам как да го опиша — сякаш играе роля — сякаш не е този, за когото се представя. Сякаш не иска да видиш кой точно е. Но може би греша… Всички останали мислят, че е изумителен.
— Да, Клариса каза, че е много популярен.
— Направо нямаш представа. Като култ е. За момичетата специално.