Мариана внезапно се сети за момичетата в бяло, събрани около Фоска на службата за Тара.
— Говориш за приятелките на Тара? Онази групичка момичета? Не са ли и твои приятелки?
Зоуи енергично поклати глава.
— Да, бе. Избягвам ги като чумави.
— Ясно. Май не са много популярни.
Племенничката ѝ я погледна внимателно.
— Зависи кого питаш.
— Което означава?
— Това са любимките на професор Фоска… Неговият фен клуб.
— Какво искаш да кажеш с този фен клуб?
Зоуи повдигна рамо.
— В неговата лична учебна група са. Тайно общество.
— Защо тайно?
— Само за тях е — за неговите „специални“ студентки. — Зоуи завъртя отегчено очи. — Нарича ги Девиците. Не е ли най-тъпото нещо, което си чувала?
— Девиците? — смръщи се Мариана. — Само момичета ли са?
— Аха.
— Разбирам.
И наистина разбра или поне започна да разбира, да се досеща накъде може да води това и защо Зоуи е толкова въздържана.
— И Тара беше една от Девиците?
— Да. Беше.
— Ясно. А другите? Мога ли да се видя с тях?
Зоуи направи гримаса.
— Наистина ли искаш? Не са особено дружелюбни.
— Къде са сега?
— Сега? — Момичето погледна часовника си. — Ами професор Фоска има лекция след половин час. Всички ще са там.
— Тогава и ние ще сме.
10.
Мариана и Зоуи пристигнаха във факултета по английска литература само няколко минути преди лекцията.
Погледнаха таблото пред сградата, където бе залата, и свериха програмата за деня. Следобедната лекция на професор Фоска беше в най-голямата зала на горния етаж. Запътиха се натам.
Беше просторно, добре осветено помещение с редици тъмни дървени банки, спускащи се към сцената долу, където имаше подиум и микрофон.
Клариса беше права за популярността на лекциите на Фоска — аудиторията беше претъпкана. Намериха две свободни места високо горе. Според Мариана в залата цареше осезаема атмосфера на нетърпение, докато публиката чакаше — по-подходяща за концерт или театрално представление, отколкото за лекция върху гръцката трагедия.
И тогава влезе професор Фоска.
Облечен беше в елегантен черен костюм, косата му беше прибрана назад и вързана в стегната опашка. Носеше папка с бележки, пресече сцената и се качи на подиума. Намести микрофона, огледа залата за момент, после склони глава.
През аудиторията премина вълна от възбуда. Всички разговори замряха. Мариана беше малко скептична — познанията ѝ в сферата на теорията на групите ѝ казваха по принцип да бъде подозрителна към всяка група, влюбена в учителя си, защото тези ситуации рядко завършват добре. В момента Фоска ѝ приличаше повече на замислена поп звезда, отколкото на преподавател, и тя почти очакваше той да избухне в песен. Но когато вдигна лице, той не запя. За нейна изненада очите му бяха пълни със сълзи.
— Днес — каза Фоска — искам да говорим за Тара.
Около Мариана се надигна шепот и тя видя как студентите обръщат глави, разменят погледи, явно на това се бяха надявали. Забеляза дори, че няколко вече плачат.
Сълзите на Фоска потекоха от очите му и се спуснаха по бузите, без той да посегне да ги избърше. Отказа да реагира на тях, а гласът му остана спокоен и стабилен. Толкова добре се представяше, че дори нямаше нужда от микрофона.
Какво беше казала Зоуи? Че винаги играе? Ако беше така, представлението беше толкова добро, че Мариана — подобно на останалата публика — се поддаде.
— Както много от вас знаят — каза той, — Тара беше една от моите студентки. И аз стоя тук… с разбито сърце. Щях почти да кажа „отчаян“. Исках да отменя днешната лекция. Но това, което обичах най-много у Тара, беше нейната сила, нейното безстрашие — тя не би искала да се отдадем на отчаянието и да бъдем победени от омразата. Трябва да продължим. Това е нашата отбрана срещу злото… и най-добрият начин да почетем нашата приятелка. Днес съм тук заради Тара. Вие също.
Гръмнаха възторжени аплодисменти и викове откъм публиката. Той ги прие с лек поклон. Извади бележките си и отново вдигна очи.
— А сега, дами и господа, на работа.
Професор Фоска се оказа впечатляващ лектор. Рядко поглеждаше в бележките си и създаде впечатление, че импровизира цялата лекция. Беше одухотворен, обаятелен, остроумен, страстен — и най-важното, ангажиран — сякаш се обръщаше лично към всеки член на аудиторията.
— Смятам за добра идея днес, наред с другото, да поговорим и за лиминалността5 в гръцката трагедия. Какво означава това? Така, помислете за Антигона, принудена да избира между смъртта и безчестието, или за Ифигения, подготвяща се да умре за Гърция, или за Едип, който решава сам да извади очите си и да се скита по пътищата. Лиминалното е между два свята — на самия ръб на това, което означава да си човек — където всичко се свлича от теб, където надхвърляш този живот и изживяваш нещо отвъд него. И когато трагедиите подействат, те ни дават възможност за миг да усетим какво е чувството да си там.