— Благодаря.
Мариана огледа младите момичета, наобиколили професора.
— А това са ваши студентки?
Фоска ги погледна с лека усмивка.
— Някои от тях. Някои от по-интересните.
Мариана им се усмихна. В отговор видя празна каменна стена.
— Аз съм Мариана. Леля на Зоуи.
Огледа се, но племенницата ѝ не я беше последвала и никаква не се виждаше. Мариана се обърна към момичетата с усмивка.
— Забелязах, че бяхте на службата за Тара. Изпъквахте в белите си рокли. — Пак им се усмихна. — Любопитно ми е защо.
Последва миг на колебание. После една от тях, Дия, хвърли поглед към Фоска и каза:
— Беше моя идея. В Индия винаги носим бяло на погребение. А бялото беше любимият цвят на Тара, затова…
Тя сви рамене и едно от другите момичета завърши изречението вместо нея:
— Затова носехме бяло, в нейна чест.
— Тя мразеше черното — обади се друга.
— Разбирам — кимна Мариана. — Интересно.
Отново се усмихна на момичетата. Те не отвърнаха на усмивката ѝ.
Последва кратка пауза. Тя погледна Фоска.
— Професоре, искам да ви помоля за услуга.
— Давайте.
— Деканът ме помоли като психотерапевт да проведа няколко неофициални разговора със студентите, да видя как се справят със станалото. — Тя хвърли поглед към момичетата. — Може ли да взема няколко от вашите студентки?
Каза го възможно най-небрежно, но сега, докато продължаваше да гледа момичетата, усети подобните на лазер очи на Фоска върху себе си — взираше се в нея, опитваше се да я прецени. Можеше да си представи как мисли и се чуди дали е искрена, или тайно се опитва да го проучи. Той погледна часовника си.
— Часът ни започва след малко — каза той. — Но бих казал, че мога да ви отпусна няколко. — Кимна на две от момичетата. — Вероника? Серина? Какво ще кажете?
— Разбира се — повдигна рамо Вероника. Говореше с американски акцент. — Е, аз вече се срещнах с психоаналитик… Но бих пийнала нещо, щом друг плаща.
Серина кимна.
— Аз също.
— Добре тогава. Значи ще е питие. — Мариана се усмихна на Фоска. — Благодаря.
Тъмните му очи се впиха в лицето ѝ. Усмихна ѝ се.
— За мен е удоволствие, Мариана. Искрено се надявам да получите всичко, което искате.
12.
Мариана намери Зоуи да се спотайва до входа на факултета по английска литература. Покани я да дойде с тях и предложението за питие я накара колебливо да се съгласи. Тръгнаха към заведение, разположено в ъгъла на главния двор.
Колежанският бар беше целият в дърво — стари, изкривени дървени дюшемета, дъбова ламперия по стените и голям дървен бар. Мариана и трите момичета седнаха на дъбова маса до прозореца, откъдето имаха гледка към покритата с бръшлян стена отвън. Мариана седна до Зоуи срещу Вероника и Серина.
Разпозна във Вероника младата жена, която прочете емоционален откъс от Библията на службата за Тара. Казваше се Вероника Дрейк и беше от богато американско семейство на политици — баща ѝ беше сенатор във Вашингтон.
Девойката беше поразителна и го знаеше. Имаше дълга руса коса, с която по навик си играеше или отмяташе назад, докато говори. Гримът ѝ беше тежък, подчертаващ устата и големите ѝ сини очи. Имаше великолепна фигура, с която се перчеше в тесните си дънки. И се държеше самоуверено, с несъзнателното чувство за авторитет на човек, родил се с привилегии.
Вероника си поръча халба „Гинес“, която изпи бързо. Не спираше да говори. Имаше нещо леко неестествено в говора ѝ. Мариана се зачуди дали не взима уроци по ораторско майсторство. Когато момичето разкри, че след дипломирането си смята да стане актриса, това изобщо не я изненада. Помисли си, че под грима, маниерното поведение и красноречието се крие напълно различна личност, но нямаше представа каква, а подозираше, че и Вероника няма.
След седмица бил рожденият ѝ ден и искаше да организира парти, независимо от мрачните събития в колежа.
— Животът трябва да продължи, нали така? Така би искала Тара. Както и да е, ще наема частна зала в „Граучо Клъб“ в Лондон. Зоуи, трябва да дойдеш — добави тя доста неубедително.
Зоуи изсумтя и се съсредоточи върху питието си.
Мариана хвърли поглед към другото момиче — Серина Люис, която мълчаливо отпиваше от бялото си вино. Беше стройна, дребничка и начинът, по който седеше, напомняше за кацнала малка птичка, която наблюдава всичко, но не казва нищо.
За разлика от Вероника не ползваше грим, не че се нуждаеше от него — имаше чиста, безупречна кожа. Дългата ѝ тъмна коса беше сплетена стегнато, носеше бледорозова блуза и пола под коляното.