Серина беше от Сингапур, но беше отраснала в поредица от частни английски пансиони. Имаше мек глас, с отчетливия акцент на британската висша класа. Беше толкова сдържана, колкото Вероника бъбрива. Не спираше да проверява телефона си, ръката ѝ бе привлечена от него като от магнит.
— Разкажете ми за професор Фоска — предложи Мариана.
— Какво за него?
— Чух, че двамата с Тара били много близки.
— Не знам откъде сте го чули. Изобщо не бяха близки. — Вероника се обърна към Серина. — Нали?
Момичето едва-едва откъсна очи от писането на съобщения по телефона си. Поклати глава.
— Не, няма такова нещо. Професорът беше мил с Тара, но тя само го използваше.
— Използвала го е? — учуди се Мариана. — Как го е използвала?
— Серина не искаше да каже това — прекъсна я Вероника. — Искаше да каже, че Тара губеше времето и енергията му. Професор Фоска влага много усилия в нас. Той е най-добрият преподавател, когото можете да намерите.
Серина кимна в знак на съгласие и добави:
— Най-прекрасният учител в целия свят. Най-блестящият. И…
Мариана пресече възхвалата.
— Питах за нощта на убийството.
Вероника повдигна рамо.
— Бяхме с професор Фоска цялата вечер. Имахме индивидуални занимания в неговото жилище. Тара също трябваше да е там, но не се появи.
— И по кое време беше това?
Вероника погледна Серина.
— Започнахме в осем, нали? И продължихме до… колко? Десет?
— Да. Май да. Десет или десет и нещо.
— И професор Фоска беше с вас през цялото време?
Двете отговориха едновременно:
— Да — каза Вероника.
— Не — каза Серина.
В очите на Вероника за миг проблесна раздразнение. Погледна приятелката си ядосано.
— Какви ги говориш?
Момичето погледна смутено.
— О, аз… нищо. Искам да кажа, че излезе за няколко минути, това е всичко. Колкото да изпуши една цигара навън.
Вероника се успокои.
— Да, вярно. Бях забравила. Нямаше го само няколко минутки.
Серина кимна.
— Той не пуши вътре, когато аз съм там, защото страдам от астма. Много е внимателен.
Телефонът ѝ внезапно изписука, подавайки сигнал за пристигнало текстово съобщение. Тя се хвърли към него. Лицето ѝ светна, когато прочете съобщението.
— Трябва да тръгвам — каза. — Трябва да се видя с един човек.
— О, пак ли? — Вероника направи гримаса. — Мистериозният мъж?
— Престани — хвърли ѝ яростен поглед Серина.
Вероника се разсмя и провлече напевно:
— Серина си има тайно гадже.
— Не ми е гадже.
— Но е тайно, тя не иска да ни каже кой е. Дори на мен. — Намигна многозначително. — Чудя се… дали не е женен?
— Не, не е женен — изчерви се Серина. — Не е нищо… просто приятел. Трябва да тръгвам.
— Всъщност и аз — каза Вероника. — Имам репетиция. — Усмихна се сладко на Зоуи. — Колко жалко, че не успя да влезеш в състава на „Херцогинята на Малфи“. Ще стане страхотна постановка. Никос, режисьорът, е гений. Един ден наистина ще стане известен. — Вероника изгледа победоносно Мариана. — Аз играя херцогинята.
— Разбира се. И благодаря за разговора, Вероника.
— Няма защо.
Вероника хвърли бърз поглед на Мариана, после излезе от бара, следвана по петите от Серина.
— Офф… — Зоуи избута празната си чаша и изпусна дълга въздишка. — Казах ти. Абсолютна отрова.
Мариана не възрази. И тя не ги беше харесала.
Но което беше още по-важно, имаше усещането — усъвършенствано от годините опит с пациенти, че и двете я лъжеха.
Но за какво и защо?
13.
От години се боя дори да отворя шкафа, където е то.
Но днес се озовах качен на стол да посягам и да вадя малкото ракитено сандъче — тази колекция от неща, които искам да забравя.
Седнах на светло и го отворих. Започнах да ровя из нещата вътре: тъжните, самотни любовни писма, които бях написал на няколко момичета, но така и никога не изпратих, няколкото детински разказа за фермерския живот, две-три лоши стихотворения, които бях забравил.
Но последното в тази кутия на Пандора беше нещо, което помнех прекалено добре. Дневникът с кафяви кожени корици, който водех онова лято, когато бях на дванайсет — лятото, когато загубих майка.
Отворих го и прелистих няколко страници — дълги пасажи, написани с незрял детски почерк. Изглеждаше толкова банален. Но ако не беше съдържанието на тези страници, животът ми щеше да бъде съвсем различен.
Понякога е трудно да разчета написаното. Безпорядъчно е, надраскано разкривено, особено към края, сякаш е писано набързо, в пристъп на лудост — или нормалност. И докато седя, сякаш някаква мъгла започва да се вдига.