Появява се пътека, водеща обратно към онова лято. Към моята младост.
Семейно пътешествие е. Често го правя във въображението си: свивам по онзи лъкатушещ прашен път, водещ към фермата.
Не искам да се връщам там.
Не искам да си спомням…
Въпреки това трябва. Защото това е нещо повече от изповед. Това е търсене на изгубеното, на всички изчезнали надежди и забравени въпроси. Това е дирене на обяснение: на ужасните тайни, за които се намеква в детския дневник, в който сега се взирам като гадател, надничащ в кристално кълбо.
Само че аз не търся бъдещето.
Търся миналото.
14.
В девет вечерта Мариана отиде да се види с Фред в „Орелът“.
„Орелът“ е най-старият пъб в Кеймбридж, популярен днес толкова, колкото и през XVII век. Представляваше низ от малки свързани стаи, облицовани с дървена ламперия. Осветлението беше на свещи и миришеше на печено агнешко, розмарин и бира.
Главното помещение беше известно като бара на кралските военни летци. Няколко колони поддържаха неравния таван, покрит с графити от Втората световна война. Докато Мариана чакаше на бара, започна да чете писанията на мъртвите мъже над главата си. Британски и американски пилоти бяха използвали писалки, свещи и запалки, за да изпишат имената и номерата на частите си на тавана, бяха драскали и рисунки — нещо като комикси на голи жени, нахвърляни с червило.
Тя привлече вниманието на бармана с бебешко лице, облечен в риза на зелено и черно каре. Той ѝ се усмихна, докато вадеше димящ поднос с чаши от съдомиялната машина.
— Какво да ти предложа, хубавице?
— Чаша совиньон блан, моля.
— Идва.
Наля чаша бяло вино. Мариана плати, после се огледа за място, където да седне.
Навсякъде имаше млади двойки, държащи се за ръцете, потънали в романтични разговори. Не си позволи да погледне към ъгловата маса, където двамата със Себастиан винаги сядаха.
Погледна часовника си. Девет и десет.
Фред закъсняваше, вероятно изобщо нямаше да дойде. Почувства прилив на надежда при мисълта. Ще го изчака още десетина минути и после си тръгва.
Накрая се предаде и погледна към ъгловата маса. Празна беше. Отиде и седна на нея.
Седеше и поглаждаше пукнатините на дървената маса с връхчетата на пръстите си, точно като едно време. И докато отпиваше от студеното вино затворила очи, заслушана в несекващото бъбрене и смях около себе си, можеше да си въобрази, че се е пренесла обратно в миналото — стига да държеше очите си затворени, можеше да е пак тук на деветнайсет и да чака Себастиан да се появи в своята бяла тениска и избелели сини дънки, скъсани на коляното.
— Здравей — каза той.
Но гласът беше друг — не този на Себастиан — за частица от секундата преди да отвори очи, Мариана се обърка. И магията отлетя.
Гласът принадлежеше на Фред, който държеше халба „Гинес“ и ѝ се усмихваше широко. Очите му блестяха и беше зачервен.
— Извинявай, че закъснях. Забавиха ме в колежа, затова карах много бързо. Блъснах се в стълб.
— Добре ли си?
— Добре съм. Стълбът пострада повече. Може ли?
Мариана кимна и той седна — на стола на Себастиан. За секунда тя си помисли да го помоли да се преместят на друга маса. После се спря. Как го беше казала Клариса? Трябва да престане да поглежда назад. Трябва да се фокусира върху настоящето.
Фред се усмихна широко. Извади пакетче кашу от джоба си. Предложи на Мариана. Тя поклати глава.
Той подхвърли няколко ядки в устата си и задъвка, без да сваля очи от нея. Настъпи неловка пауза, докато тя го чакаше да каже нещо. Ядоса се на себе си. Какво правеше тук с този дързък млад мъж? Ама че глупава идея. Реши да бъде откровена, което не беше типично за нея. В края на краищата, нямаше какво да губи.
— Виж. Нищо няма да стане между нас. Разбираш ли? Никога.
Фред се задави с ядката и започна да кашля. Преглътна я с малко бира и успя да възстанови дишането си.
— Извинявай — каза той смутен. — Не… не го очаквах. Посланието е разбрано. Явно не си от моята лига.
— Не бъди глупав — поклати тя глава. — Не е това.
— Тогава защо?
Тя вдигна рамо, почувства се неудобно.
— Има милион причини.
— Кажи една.
— Твърде млад си за мен.
— Моля? — Лицето му се зачерви. Изглеждаше възмутен и смутен. — Това е нелепо.
— На колко си?
— Не съм чак толкова млад, почти на двайсет и девет съм.