Мариана се засмя.
— Това е нелепо.
— Защо? Ти на колко си?
— Достатъчно стара, че да не закръглям възрастта си. На трийсет и шест.
— И какво от това? — повдигна рамо той. — Възрастта няма значение. Не и когато изпитваш… подобни чувства. — Погледна я. — Знаеш ли, когато те видях за първи път, във влака, имах изключително силно предчувствие, че един ден ще те помоля да се омъжиш за мен. И ти ще кажеш да.
— Е, сбъркал си.
— Защо? Да не си… омъжена?
— Да… не, искам да кажа…
— Не ми казвай, че те е зарязал? Какъв идиот.
— Да, често си го мисля. — Мариана въздъхна, после заговори бързо, за да приключи нещата. — Той… умря. Преди около година. Трудно ми е… да говоря за това.
— Съжалявам. — Фред изглеждаше съкрушен. Замълча за момент. — Сега се чувствам глупаво.
— Недей. Вината не е твоя.
Внезапно Мариана се почувства отегчена и разочарована от себе си. Допи виното си.
— Трябва да тръгвам.
— Не, не още. Не съм ти казал какво мисля за убийството. За Конрад. Затова дойде, нали?
— И?
Фред ѝ хвърли лукав страничен поглед.
— Мисля, че са хванали грешния човек.
— Така ли? Какво те кара да мислиш така?
— Срещал съм се с Конрад. Познавам го. Той не е убиец.
Тя кимна.
— И Зоуи мисли като теб. Но не и полицията.
— Е, аз поразсъждавах по въпроса. Почти съм решил да опитам да разреша случая сам. Обичам да решавам главоблъсканици. Такъв ми е умът. — Фред ѝ се усмихна. — Какво ще кажеш?
— За какво?
— Ти и аз — каза той с усмивка. — Да се съюзим? Да разрешим загадката заедно?
Мариана се замисли за момент. Сигурно можеше да ѝ бъде полезен, поколеба се, но знаеше, че ще съжалява. Поклати глава.
— Не мисля, но благодаря.
— Е, обади ми се, ако промениш решението си. — Той извади писалка от джоба си и надраска телефонен номер на обратната страна на подложката за бира. Подаде ѝ я. — Ето. Ако имаш нужда от нещо — каквото и да е — звънни ми.
— Благодаря, но няма да остана дълго.
— Не преставаш да го повтаряш, а си все още тук. — Фред се ухили. — Имам добро предчувствие за теб, Мариана. Интуиция. Вярвам в интуицията.
Докато излизаха от пъба, Фред бъбреше весело.
— От Гърция си, нали?
Тя кимна.
— Да. Израснах в Атина.
— О, Атина е много яка. Обичам Гърция. Много острови ли си посетила?
— Няколко.
— Ами Наксос?
Мариана замръзна. Спря насред улицата, внезапно неспособна да го погледне.
— Моля?
— Наксос? Бях там миналата година. Запален плувец съм — всъщност главно обичам да се гмуркам — а той е страхотен за това. Била ли си там? Наистина трябва да…
— Трябва да вървя.
Обърна се и тръгна, преди Фред да може да види сълзите в очите ѝ, и продължи да върви, без да погледне назад.
— О — чу го тя да казва. Прозвуча малко изненадан. — Добре тогава. Доскоро…
Мариана не му отговори. Това е просто случайност, повтаряше си тя. Не означава нищо, забрави го, нищо не значи. Нищо.
Опита се да прогони името на острова от ума си и продължи да върви.
15.
След като остави Фред, Мариана забърза обратно към колежа.
Нощем вече ставаше по-хладно и във въздуха се усещаше леко мразовита влага. Над реката се надигаше мъгла, беше навсякъде, улицата изчезна в сива пелена, която се носеше като гъст дим над земята.
Скоро усети, че я следят.
Същите стъпки, които чу зад себе си скоро след като излезе от „Орелът“. Бяха тежки, мъжки, ботите с твърди подметки удряха калдъръма, отеквайки по пустата улица — малко зад нея. Трудно беше да прецени колко близо са, без да се обърне. Събра кураж и хвърли поглед през рамо.
Нямаше никого, не и доколкото тя можеше да види, което не беше особено много. Валма мъгла обгръщаха улицата, поглъщаха я.
Мариана продължи да върви. Зави зад ъгъл.
Няколко секунди по-късно стъпките я последваха.
Тя забърза. Стъпките също.
Хвърли бърз поглед назад — и този път видя фигура.
Сянката на мъж недалече зад нея. Вървеше далече от уличните лампи, покрай стените, придържайки се в тъмното.
Тя усети как сърцето ѝ започва да бие по-бързо. Огледа се за възможен път за бягство — видя мъж и жена, които вървяха хванати за ръка от другата страна на улицата. Мариана бързо слезе от тротоара и пресече улицата към тях.
Но точно когато стигна отсрещния тротоар, те изкачиха няколко стъпала към входна врата, отключиха я и изчезнаха вътре.
Тя продължи да върви, ослушвайки се за стъпките. И когато отново хвърли поглед през рамо, той беше там — мъж в тъмни дрехи, с лице в сянка, който пресичаше потъналата в мъгла улица след нея.